По това време цялото внимание на принца бе погълнато от госпожа Лили Лентри, актрисата, така че Лора счете поканата му за напълно безопасна.
Ена също бе дала съгласието си за това пътуване. Те двамата с Франко изглежда отново бяха скарани, но Ена не споменаваше нищо за това, а Франко само обикаляше навъсен като буреносен облак. Лора подозираше, че това охлаждане в отношенията им е свързано с връщането на Ена при нейния съпруг. Боже, колко несправедливи и неразумни бяха мъжете!
Неочаквано Лора си спомни какво й бе казала лейди Хонория в съдбоносния ден, когато говориха за сватбата:
— Зная, че възприемате себе си като бунтовница, и имайки предвид днешната сутрин, си мисля, че може би наистина сте такава! Но едно нещо не бива да забравяте, а трябва да го преглътнете, независимо от това дали ви харесва или не! Живеем в мъжки свят! Безсилна сте да промените това, така че ще е най-добре да го приемете за даденост. Оказва се, мъжете са тези, които най-често и най-безсрамно говорят за жени — на чаша бяло вино и цигара или около билярдните маси. Това е другото нещо, което не бива да забравяте.
Лора стоеше сама на палубата на яхтата, която бавно и безшумно се плъзгаше по вълните, а от двете страни на носа се образуваше ивица тъмносиня пяна. До нея достигаше слаб мирис на цигарен дим и тя чуваше мъжки гласове и звън на чаши. Долу играеха карти, но тя естествено не бе поканена! „Това е несправедливост, крещяща несправедливост“ — мислеше Лора, докато се питаше дали Лили Джърси, както някои наричаха госпожа Лентри, си бе извоювала правото да стъпи на тази мъжка територия и сега стоеше зад Уелския принц… и дали същото не бе хрумнало и на госпожа Уестбридж, която сега навярно стоеше зад гърба на Трент, собственически положила длани на раменете му. Е, тя нямаше да се унижава да слезе долу, за да се увери с очите си!
Лора съжаляваше, че Ена си бе легнала веднага след вечеря, отказвайки се дори от разходката по палубата. Щеше й се Сабина да не си бе издействала покана за това пътешествие на „Британия“, добирайки се до лорд Дънхил, който изглежда имаше вила някъде в Андалусия, недалече от Кадис. На връщане от Гибралтар кралската яхта щеше да спре за малко там. Дали Сабина бе поканена заради лорд Дънхил или заради херцог Ройс?
Лора търсеше отдушник за гнева си, разхождайки се нагоре надолу по палубата, като вдигаше полите си колкото бе възможно по-високо, за да не й пречат. Тя гледаше с омраза годежния пръстен, подарен й от Трент — обрамчен със сапфири диамант, — и имаше желание да го свали от пръста си и изхвърли във водата. Годеж! А когато Лора решеше, до него щеше да се мъдри брачна халка — символ на раздялата със свободата и волния живот. Но никога неговата халка! В края на краищата мъжете, поне болшинството от тях, можеха да се перчат с любовниците си, изпращайки съпругите някъде в провинцията… колко често беше ставала свидетелка на това! Но тя никога нямаше да допусне нещо подобно да се случи с нея! Щеше да му го обясни при първата удала й се възможност, ако някога той успееше да се отскубне малко по-задълго от Сабина и нейното пищно тяло.
„Трябва да съм си изгубила ума, за да се съглася да участвам в подобен фарс“ — мислеше си Лора, изпитвайки към себе си почти същото презрение, каквото и към него. Отначало годежът с обичайното съобщение в „Таймс“, а не след дълго, както обясни лейди Хонория, щяла да последва и сватбата в някоя внушителна църква. И бляскав прием, разбира се. Непоносимо! И всичко това само защото уж била компрометирана от него и той трябвало да спаси името и честта й, доказвайки, че е мъж на честта. Дявол го взел и него, и черното му сърце!
Внезапно й хрумна нещо, тя спря като вкаменена и конвулсивно стисна полирания до блясък парапет. Какво ставаше с нея! Тя не беше някоя благовъзпитана английска госпожичка. Напротив, беше дъщеря на родители, които едва ли можеха да бъдат наречени обикновени! Защо изобщо трябваше да се интересува от това какво ще кажат хората? Трент заслужаваше тя да разтрогне годежа или да направи нещо толкова шокиращо, че да го принуди той да стори това. Сега той пушеше цигарата си и играеше карти с принца и неговите приятели, а Лора стоеше на палубата, сама с развяващия косата й вятър и обсипаното със звезди нощно небе над нея, докато лунният сърп бавно потъваше в морето.