И тази вечер както обикновено, въпреки отсъствието на четиримата гости, слезли в Кадис, пасажерите на „Британия“ се събраха, за да вечерят заедно. На следващия ден щяха да достигнат Гибралтар, където в Пал Мал Клъб щеше да се състои голямо празненство в чест на Уелския принц.
Албърт Едуард, принцът на Уелс, седеше начело на трапезата, сервирана в пищния салон на кралската яхта. Както обикновено от дясната му страна седеше госпожа Лентри, а мястото от ляво бе отредено на графиня Седжуик. Франко Морган бе заел все още свободното място до Хелена. Лораси играеше с ветрилото и се опитваше с изкуствен глас да поддържа вежлив разговор със седящия срещу нея майор Ийгън, приятел на принца.
В задушевната атмосфера на малкия салон, тази вечер негово кралско височество бе в приповдигнато настроение. Госпожа Лентри също, както изглеждаше. След вечеря принцът настоя присъстващите да се разходят по двойки по палубата, за да се полюбуват на звездното небе и луната. Разбира се, госпожа Лентри почти веднага увисна на ръката му. Миг по-късно майор Ийгън пристъпи към Лора и й подаде ръка. Останаха само Франко и Хелена, така че графиня Седжуик трябваше да приеме, въпреки че я мъчеше главоболие и копнееше да се прибере в каютата си, вместо отново да стои толкова близо до него и да усеща мускулите на ръката му и лекото докосване на неговите пръсти.
Протоколът изискваше двойките да спазват подобаваща дистанция помежду си. Междувременно Уелският принц бе обвил ръка около кръста на госпожица Лентри и двамата се разхождаха пред останалите. Принцът очевидно се наслаждаваше на пурата си и си шепнеше със своята дама, на което тя отвръщаше с усмивка, а понякога избухваше в смях. Останалите двойки бяха принудени да се движат съвсем бавно, да спират често и да гледат шумящата около кила вода или звездите. Лора и майор Ийгън, които се движеха пред Франко и Хелена, изглеждаха потънали в оживен разговор и не само на Хелена, но и на Франко не бе убягнало, че навеждайки се над перилата, Лора се притискаше прекалено плътно към елегантния майор.
— Проклятие! Вече изобщо не мога да разбера сестра си! — неочаквано скръцна със зъби Франко. — Държи се като някоя евтина уличница и изглежда се опитва да вкара в леглото си всеки срещнат мъж! Сега е ред на майор Ийгън… бедният човек. Надявам се да не се наложи да защитавам честта й. — Без да разбере как, Ена съвсем неочаквано се оказа притисната към парапета, който болезнено се впи в гърба й.
— По дяволите сестра ми и нейните игрички. Нека спи с когото си ще, аз искам да спя с теб, Ена! Може би за последно, кой знае? Само веднъж още, за спомен, преди да се върнеш в обятията на съпруга си!
Думите му се забиваха в сърцето на младата жена като ножове и от устните й се отрони уплашено възклицание, прозвучало почти като хлипане. Най-сетне Ена събра сили да отвърне:
— О, Франко! Не мога! Пусни ме, моля те! — Неволно постави длани на раменете му, сякаш искаше да се защити от жестоките стрели, с които бе засипвана, но мъжът я сграбчи за китките и, причинявайки й болка, още по-силно я дръпна към себе си.
— Защо веднъж по изключение не кажеш: „Да, Франко!“? — злобно подхвърли той. — Или граф Седжуик е толкова чудесен в леглото, че предпочиташ няколко дена въздържание, преди да отново да легнеш с него? Отговори ми, Ена… искам да кажа, ако си способна поне веднъж да бъдеш искрена. — И преди тя да успее да отговори или да направи нещо, Франко бавно погали гърдите й и пъхна длан в деколтето на роклята й.
— Зная, че си страхливка, хубава моя графиньо, но все още събуждаш страстта ми, както навярно сама добре знаеш. А твърдостта на тези сладки малки зърна, които с радост бих целувал отново, издава, че и ти се чувстваш по същия начин! — Гласът му се бе превърнал в проточен, изкусителен шепот, когато добави:
— Признай, Ена! Опитай се веднъж поне да бъдеш искрена… поне един единствен път! Желая те! Искам да те имам тази нощ, искам да те имам сега! — Пръстите му не преставаха да си играят с гърдите й и тя издаваше тихи хлипащи звуци. Не можеше и не искаше да се брани от него и от чувствата, които будеше в душата й, а той продължаваше с прелъстителния си шепот: — Един единствен път не променя нищо, не е ли така, Ена, сладка моя? Нека слезем в кабината ми и… добре знаеш какво ще се случи там, нали?
Ена разбра онова, което отдавна трябваше да осъзнае — че го желаеше и че не можеше да удържи мощния порой на страстта, също както не можеше да устои на докосването на пръстите му, които така собственически, толкова безсрамно и интимно си играеха дълбоко в деколтето на вечерната й рокля. Дори и Уелският принц да бе наблизо, тя не би била в състояние да попречи на Франко… а и не искаше. „Само един единствен път“ — беше казал той и, ах, мисълта бе почти непоносима!