— Mi corazon6… сега трябва да вървим, преди чичо ти и леля ти да са ти се разсърдили. — Той напрегна мускули и се изправи, издърпвайки и нея. За миг толкова силно я притисна към себе си, като че никога нямаше да я пусне.
— Да, любими! О, Франко, разбирам толкова много неща… може би повече, отколкото е добре за мен. Да престана да те обичам значи да умра!
— Ела тогава, ще те отведа у вас — нежно рече той, копнеейки отново да види усмивка на устните й. А след това добави, намигайки, за да разведри обстановката: — Да разкажа ли на чичо ти, че сме говорили за предстоящата женитба на сестра ми? Ще му подхвърля, че би могла да й бъдеш шаферка!
— Франко, моля те, недей! Не се шегувай с това. О, горката, клета Лора… колко ли й е омразна мисълта за тази женитба! Той със сигурност е стар… може би богат, но стар и грозен! Моля те, направи ми удоволствие и не я закачай за това, за да не извърши в яда си някоя необмислена постъпка!
Франко избухна в смях.
— Стар и грозен! А в случая и бедняк! Както сама знаеш, Лора не бива да бъде дразнена, за да не изпадне в някой от своите пристъпи на гняв! Мислиш ли, че ще го застреля… или прободе с нож? Да се обзаложим на една целувка как ще свърши всичко?
— Остави ме да продължа сама, Франко, вече сме прекалено близо и не искам да си мислят, че… — Мариела поруменя, срещайки погледа му, след което допълни: — Моля те… иначе следващият път ще ми е още по-трудно да се измъкна незабелязано.
Той я целуна дълго и страстно, преди да я остави да се плъзне от седлото, отнасяйки със себе си издайническото потръпване на копнеещото му тяло.
— „Следващият път“ значи ли утре? Ако не, ще дойда и ще те отмъкна под възмутените погледи на твоя чичо, леля и всички останали!
Момичето го прегърна страстно, преди да се откъсне от него и да се усмихне пресилено.
— Да, любов моя. Утре, ако е рекъл бог!
След това се обърна и избяга, без да погледне назад — надолу по тясната, оградена от дървета пътечка, водеща в долината, където се гушеше малкото селце.
Франко вече бе изминал голяма част от пътя до хасиендата, когато някъде в далечината дочу първия отчаян вик и изстрели. Последва втори вик, който изглежда бе заглушен насила.
Мариела? Боже! Той обърна коня и в същия миг вече бе извадил револвера от кобура си. Препусна нагоре по тясната пътечка и скоро бе на най-високата точка на възвишението. Съзря Мариела, все още викаща, да се извива в ръцете на двама мъже, облечени във войнишки униформи, с разкопчани до кръста куртки и накривени кепета. Те бяха разкъсали блузата й и сега си играеха с момичето като котки с ужасена мишка. Внезапно у него се надигна дивият, първичен гняв на неговия баща. Препускайки надолу по хълма, момчето изрева като индиански воин и едновременно с това натисна спусъка. Единият от мъжете падна на земята, а другия Франко повали с един удар с дръжката на револвера си. След това се наведе, вдигна Мариела и я метна на седлото пред себе си.
— Насам, Франко… насам! — чу той гласа на сестра си и се насочи в посоката, от която идваше викът — към дома на техните общи приятели, семейство Веласкес.
Зад него изтрещяха изстрели и ако не бе Мариела, той щеше да спре, за да им отвърне. Но вратата на една къща се отвори и той, без да се колебае, насочи коня си към нея. Вратата се затръшна след него и мигновено бе залостена. Франко скочи от коня и взе в обятията си силно хлипащото и треперещо момиче.
— Погрижи се за нея, Лора. Излизам навън… ще убия тези…
— Не! Франко, не! Имаме нужда от теб тук! За бога… те са прекалено много. Пияни, шляещи се войници, мръсни свине! Тези негодници искат да се забавляват и си търсят плячка!
Лора бе стиснала здраво ръката му и Франко почувства, че червената пелена, която бе паднала пред очите му, малко се повдигна и отстъпи място на разума.
Сега жените от семейство Веласкес бяха наобиколили Мариела. Те й говореха тихо, опитвайки се да я успокоят и изтрият сълзите й. Едната от тях донесе ребозо7, за да скрие голите гърди на момичето.
Мъжете — мълчаливи фигури със строги черти на лицата, имаха малко, при това стари, оръжия.
— Това имах предвид, Франко! — обясни Лора. Той се насили да отклони поглед от Мариела и погледна сестра си в широко отворените, безстрашни очи, които гневът правеше да изглеждат студени като сапфири.
— Нямаме достатъчно оръжия — продължи Лора. — И не зная колко дълго ще можем да ги държим на разстояние. Но стените са дебели, а ние имаме своя разум… и ножове, мачете, когато мунициите свършат. Имаш ли патрондаш? Пушка?