Сега в стаята влезе една от прислужниците, която трябваше да разопакова нещата й и да ги подреди в гардероба. И двете момичета, които Лора бе зърнала досега, приличаха на мароканки или андалуски и бяха наистина хубави. Мъжете от прислугата също така бяха мароканци или араби — всички без изключение млади и симпатични.
Момичето на име Айша й помогна при събличането, а след това Лора с облекчение се излегна на леглото, затвори очи и направи опит да отпусне схванатите си крайници.
Имаше достатъчно време до часа, когато трябваше да стане и да се облече за приема в „Пал Мал Клъб“, а в Гибралтар изглежда строго спазваха следобедната испанска siesta. Може би щеше да успее да прогони лошите мисли от главата си и да поспи малко.
Предната нощ бе спала много неспокойно, а и сега се чувстваше изоставена, след като Франко бе отклонил поканата на граф Седжуик да гостува в дома му, под предлог, че трябвало да хване първия кораб за Алжесирас, където възнамерявал да се срещне с някакъв свой приятел.
Лора без никаква видима причина беше връхлетяна от чувството, че не е трябвало да идва тук. Дори и заради Ена. Ако трябваше да направи нещо, то бе да се върне в Париж, където някога бе щастлива и можеше да черпи от живота с пълни шепи.
„Само щом Ена свикне тук и видя, че се чувства добре — мислеше Лора, — трябва да замина. Бих могла да посетя лейди Хонория в Баден-Баден или да отпътувам за Италия. Все ми е едно, къде ще отида… някъде, където и да е! Може би дори на Филипините, ако родителите ми още са там!“ Все още малко я глождеше фактът, че Франко е научил от господин Бишъп, че родителите им всъщност не са заминали за Индия. Защо не бе разказал за това на нея? Защо винаги я държаха в неведение? Всички тези тайнствени поръчения и непрекъснатите пътувания на Франко и Трент… Дали не гледаха на нея като на малко момиченце, на което не могат да поверят никаква тайна? И защо господин Бишъп никога не бе потърсил нейните услуги във връзка с тайнствените планове, които кроеше?
Веднъж му бе задала този въпрос, уверявайки го, че когато става дума за събиране на информация, тя би могла да свърши много повече работа от който и да е от мъжете, работещи за него. Той обаче се бе скрил зад непроницаемото си изражение на умел играч на покер, промърморвайки:
— Хм. Може би ще помисля за това. — След което с крива усмивка бе добавил: — Работата е там, че прекалено много ми напомняте майка си, а аз още не мога да забравя как преди време тя ме подкупи да й позволя да прави какво иска… в разрез с всеки здрав разум! Имам чувството, скъпа Лора, че все още сте прекалено неуравновесена и своенравна за този вид… е, да кажем, прекарване на времето.
След това бе отместил стола си назад, слагайки точка на разговора.
— Трябва да сте наясно с това, че има места, които могат да бъдат посещавани от мъже, неща, които са позволени на мъжете, а на вас — не. — Накрая все пак бе подхвърлил примирително: — Но ви уверявам, че ако някога имам нужда от жена, която да се добере до някаква информация, без колебание ще се обърна към вас.
„Не — удивено мислеше Лора, — изглежда, господин Бишъп никога не се колебае, когато има някаква работа за вършене.“ Бе чула някои слухове… намеци, подхвърлени мимоходом от майка й… подслушани разговори между баща й и господин Дейвис, един от неговите най-стари и най-добри приятели. Знаеше, че баща й се бе занимал с почти всичко. Подвизавал се беше като професионален стрелец и бе убивал, когато се налагало… Участвал дори в прогонването на французите и императора-марионетка Максимилиян от Мексико. А майка й… майка й също бе правила всичко необходимо, за да оцелее — бе изтърпяла всяка болка и унижение, които можеше да понесе една жена, за да излезе накрая триумфираща от целия този ад! „Така навярно ще бъде и с мен“ — мина през главата на Лора, преди накрая сънят да я надвие.
Бе измъчвана от странни, неприятни сънища. Неочаквано тя скочи и се огледа, търсейки нещо из стаята. Всичко си беше както преди — прозорецът стоеше отворен, вятърът я галеше нежно, вентилаторът на тавана бръмчеше… нямаше никого, ничии очи не я наблюдаваха. „Освен, мислеше си тя, докато се въртеше в мекото легло, — ако някой от градинарите не се е промъкнал до прозореца, докато съм спяла. Навярно в съня си съм усетила любопитния му поглед.“ — Тя затвори очи с въздишка, питайки се какво ли прави Ена.
Покоите на граф и графиня Седжуик се намираха в другия край на огромната къща, построена под формата на буквата П около пищна градина с фонтанче и малка полянка в средата. Лора, която бе свикнала Ена винаги да е наблизо, да си бъбрят, да си споделят интимни тайни и да се смеят, отново бе обзета от чувство на изоставеност и самота, но след това си каза, че преди приема ще имат достатъчно време да си поговорят на четири очи. Със сигурност Ена щеше да се появи — бляскаво облечена, напарфюмирана и окичена с бижута, — за да види дали Лора е готова! Бедната Ена! Защо Франко просто не я бе сграбчил и отнесъл в прегръдката си? Ако го беше сторил, тя щеше да го последва, Лора бе сигурна в това. Ена имаше нужда от силен човек, някой, който да взема решенията вместо нея!