— Не зная дали все още си падам по изненадите, Трент, наистина бих искала да зная, моля те!
— Защо не се опиташ да отгатнеш, когато се качим във влака, Лоричка?
Той вече я теглеше след себе си… теглеше я, без да обръща внимание на настойчивите й протести.
— Трент! Трент, за какъв всъщност се мислиш… какво значи това „когато се качим на влака“, след като току-що пристигнахме? — В този момент обаче той я вдигна на ръце пред всички хора, които се тълпяха около тях. Изведнъж Лора осъзна, че й е безразлично къде я носи, докато я държеше в силните си ръце и усещаше мускулестото му тяло. Лора притисна лице към рамото на Трент, за да скрие руменината, която бе заляла страните й, и плахо сплете пръсти на врата му.
Докато на път за Корнуол гледаше през прозореца, ненадейно й хрумна, че прилича на човек, тръгнал по следите на своето минало. Единствената разлика беше, че този път пътуваше с Трент! Той бе предоставил градската къща на рода Ройс на Ена и Франко, който имаше намерение да уреди отпътуването им за Америка, така че до седмица те двамата вероятно щяха да напуснат Англия.
— Трябва им време… също както и на нас — бе казал Трент.
Лора се боеше, но същевременно бе някак спокойна, спомняйки си чувствата, обзели я при първата им среща. Но сега толкова много неща занимаваха мислите й!
Когато най-сетне стигнаха Ройс Парк и Трент я отнесе в нейната мавританска стая, затваряйки с крак вратата, Лора внезапно се разсмя, защото не можеше да не се сети за родителите си.
— Какво е толкова смешно? — попита Трент, слагайки я върху мекото, застлано с коприна легло, което Лора така добре помнеше.
— Ах, не зная! Внезапно си спомних как винаги, когато родителите ми се спречкваха, след това баща ми отнасяше мама в спалнята, за да се помирят, затваряйки с крак вратата след себе си! Трябваше да мине време, преди двамата с Франко да разберем какво всъщност става.
Трент рече хапливо:
— Трябва ли да ти обяснявам какво ще стане сега тук, в тази стая? Или предпочиташ изненадата, скъпа моя Лора?
Тя се изтегна върху леглото, незнайно защо продължавайки да се смее, може би просто така, без причина! Но смехът й беше примесен със сълзи — сълзи на облекчение, освободени от неочакваната веселост. Тя протегна ръка към него и попита предизвикателно:
— Няма ли да ме съблечеш най-сетне? Или си мислиш за мраморната плоча в лунната градина?
— Боя се, че тази вечер не е пълнолуние, Лора, така че ще трябва да се задоволиш с мавританския будоар! — След тези думи той започна да разкопчава роклята й. — Но все пак имаме за утеха ваната. Ако не предпочиташ да започнем тук, разбира се!
Той не й остави време да отговори, толкова неустоимо бе желанието да я вземе, а тя се наслаждаваше на нетърпението му, което прогони от мислите й всяко съмнение и всеки страх.
След като остана без дрехи, Лора седна в леглото и помогна на Трент със събличането, както преди време, когато бе стоял пред нея облян от лунна светлина. С припрени пръсти тя разголваше тялото му сантиметър по сантиметър — от гърдите и широките рамене надолу до стегнатия корем, хълбоците и свидетелството за растящото му желание. Тя милваше и целуваше съвършеното му тяло, пръстите й следваха следата, оставена от изследващите всяко сантиметърче от кожата му устни, които разпалваха желанието му с прошепнати любовни слова. Накрая той я вдигна на крака, давайки воля на пръстите си да странстват по копринено меката й кожа, а след това двамата се търкулнаха в леглото. Трент я привлече към себе си и предизвикателно й прошепна, че очаква да види на какво е способна!
— Мислиш ли, че можеш да ме яздиш до изнемога, любов моя? Искаш ли го?
— Сам ще разбереш… нали? Аз също, може би! О-о-х! Ах, Трент! Мислех, че аз ще съм онази, която ще ти доставя удоволствие… и… о! Обичам да бъда с теб… да усещам желанието ти… и…
— Би ли могла… ох, боже, Лора!
— Харесва ли ти?
— Много добре знаеш какво да направиш с мен! Подлагаш на изпитание способността ми да се владея, малка моя вещице!
— Но аз искам да изгубиш самоконтрол! Бих искала да почувстваш същото, което чувствам аз… да се издигнеш и полетиш и… — Движенията й ставаха все по-енергични, а след това от устните й се откъсна вик, който сякаш не искаше да заглъхне. Трент усещаше пулсирането на утробата й, преди Лора да рухне върху него и той, прекрачил всички граници, да се извие като лък, стенейки от наслада.
Малко по-късно той се излегна до нея и дрезгаво прошепна на ухото й:
— О, небеса! Лорелай, моя русалке! Аз наистина се влюбих в теб, знаеш ли? А това е нещо, което не бях предвидил… — А когато тя закачливо го докосна и предизвикателно се притисна към него, я заплаши: — Най-добре ще е никога да не забравиш, че сега си моя и само моя жена! Разбра ли? И ако те хвана да флиртуваш с някой мъж…