Те се приближаваха, тези зверове… ставаха по-сигурни и все по-дръзко излизаха от прикритията си. Смехът и гласовете им достигаха до Трент — облозите, които сключваха помежду си, кой щял да вземе най-много жени и какво щели да направят с тях, особено с безсрамната кучка, дъщерята на грингото. Онази, която убила един от другарите им… щели да й сложат юзда, да си я прехвърлят от ръка на ръка и накрая да я продадат някъде, където ще трябва да изпълнява желанията на всеки мъж, който има няколко излишни песос.
Мъжът, който бе говорил най-много и се бе смял най-високо, не успя да довърши пороя от цинични думи.
Първият изстрел от „Уинчестъра“ на Трент прониза гръкляна му и го повали на земята, където той се запревива в прахта, виейки от болка като куче. Още преди първият да се строполи на земята, друг един от войниците бе повален с пръснат череп. След него още един… и още един…
Подобно сянката на Немезида „Уинчестърът“ ги поразяваше — хладно и методично, докато Трент сменяше мястото си. Малцината, опитали се да отвърнат на огъня, не можеха да разберат по кого или какво стрелят. Навярно цяла армия!
Нямаха много време за чудене, тъй като падаха един след друг със съвсем малки паузи, докато Трент презареждаше между изстрелите, от които никой не пропусна целта.
Един пиян, подобно на останалите, мъж се запрепъва, излизайки от малка колиба на другия край на селцето, където се бе забавлявал с някакво пребито почти до безсъзнание момиче. Той все още не осъзнаваше случилото се в негово отсъствие.
— Какво става, а? Още ли не сте се справили с нещастните пеони?
Стоеше все още с разкопчан панталон, олюлявайки се, когато куршумът попадна право в слабините му. Предсмъртният вик на мъжа накара Трент да разтегли устни във вълча усмивка.
В една от двете малки къщи, чиито дебели стени и керемидени покриви бяха послужили като заслон от куршумите и горящите факли, Лора и Франко се спогледаха, без все още да разбират, че всичко е свършило толкова бързо и неочаквано — целият този кошмар, от който не вярваха повече да се събудят.
След последния изстрел се възцари напрегнато очакване, пронизвано от виковете и стоновете на мъжете, които Трент умишлено бе оставил живи. Облекчение и невяра се смесваха в душите на мъжете и жените, потърсили убежище в двете свързани с подземен зимник къщи.
— Татко? Толкова бързо? Възможно ли е, Франко?
— Тихо! Не зная! Но кой друг би могъл да бъде?
От високото до тях долетя мъжки глас.
— Не стреляйте, ако все още са ви останали патрони! Мисля, че ги очистих всичките. Хей, има ли някой там вътре?
„Пушката му все още дими“ — замаяно си помисли Лора. Той… дяволът с черната брада! Тя стоеше край прозорецът, към който се бе втурнала, чувайки вика, и внезапно почувства световъртеж. Сякаш много от далече до нея достигаше недоверчивият глас на Франко.
— Кой сте вие и…
— Вие сте Франко? Синът на Стив? Аз съм Трент Чаланджър… бях на път към баща ви, когато срещнах момче на голям кон, което ми разказа за случилото се тук. Ще излезете ли най-сетне?
— Простете! — Франко се обърна към мъжете, които бяха заедно с него в къщата, и бързо им прошепна няколко думи, преди да отлости вратата и да пристъпи навън с усмивка на облекчение.
Лора остана като вкаменена край перваза на малкия прозорец.
„Той! — мислеше си тя. — А сега, отгоре на всичко му дължим и живота си! Не искам да му бъда задължена. Презирам подобни мъже… а него повече от всеки друг! Той не се държа много по-добре от онези мръсни войници… само дето ножът не ми бе под ръка. По дяволите! Той е последният човек на земята, пред когото бих искала да се чувствам задължена!“
— Лора! Лора! Излез, сестричке! Какво ти става? Тук има един човек, когото със сигурност би искала да поздравиш.
Анита я разтърси внимателно за ръката.
— Луиза! Какво ти е? Брат ти те вика, за да поздравиш този красив мъж, който малко ме плаши… големия гринго, който уби всичките тези хора! Ела! Или заради раната си останала без сили? Искаш ли…
Лора прекъсна с поглед загрижените думи на приятелката си, протегна се и пое дълбоко дъх.
— Добре съм! Просто се бях замислила…
— Не мисли прекалено за лошите неща, които вече са зад гърба ни! Излез навън, Луиза!
Много скоро Лора пожела да си бе останала в къщата, преструвайки се на изнемощяла от загубата на кръв, за да не трябва да се среща с него. Но я бяха принудили да излезе, а за да е всичко още по-ужасно, той бе настоял да я вземе на коня си. За да се опознаели, както се бе изразил, преди формалностите, които ги очаквали… По дяволите коварствата му!
На Франко не му бе убягнал фактът, че Лора е бясна, но подтикнат от любопитството, което го обзе, забелязвайки как се стрелкат с очи един друг, той също настоя сестра му и Трент да избързат напред, за да обяснят сами за случилото се. Естествено Лора не искаше да се държи невъзпитано с човека, който им бе спасил живота, но въпреки това не се отказваше от упорството си, което я правеше да изглежда още по-комично. Навярно изглеждаше дори така, сякаш тя се боеше от този негодник! Защо трябваше точно той да им се притече на помощ?