— Наистина, Селест, от теб би излязъл чудесен адвокат или съдия-следовател! — хапливо рече Лора. Нямаше намерение да разказва повече… още не. Не и преди сама да решеше, че е готова за това. Госпожа дьо Форне, която бе изключително деликатна и с богат жизнен опит, престана да настоява. Тя бе искрено загрижена за младата си приятелка и бе започнала да гледа на нея като на свое протеже.
Селест дьо Форне произхождаше от семейство на издигнали се буржоа и тъй като принадлежеше към висшите слоеве на средната класа, а баща й бе преуспяващ прокурор, тя се радваше на превъзходно възпитание и бе имала много възможности да се омъжи изгодно. Беше интелигентна, умна и доста хубавичка, но бе направила грешката да се влюби в първородния, при това женен син на един барон. В последствие се бе омъжила за неговия по-малък брат — интелектуалец и поет, който освен алкохолик, ако се вярваше на слуховете бе и хомосексуалист. И за двамата това бе брак по сметка, благословен и от двете семейства, който обаче с нищо не промени живота й. Преди да почине, Аристид бе въвел Селест в най-изисканите парижки салони и я бе запознал с много от своите заможни и влиятелни приятели, произхождащи от най-старите и прочути френски родове. Сред тях дори граф Робер дьо Монтескьо-Фьозанзак, негласният владетел на парижките салони. Не след дълго безпътният живот бе погубил Аристид, така че Селест бе получила всичко, което желаеше — неговото име, пари, достъп във висшето общество. Тя, разбира се, бе използвала всяка предложила й се възможност, въпреки че когато си вземаше любовник или избереше някого за покровител, действаше изключително дискретно.
— Животът е за това, да му се радва и наслаждава човек, за какво друго? — бе казала Селест пред брата на Лора Франко, който, макар и неин близнак, бе толкова различен от сестра си. Винаги беше мрачен и сериозен и Селест обичаше да го дразни. Освен това Франко възбуждаше любопитството й — изглеждаше добре, а нещо в държанието и походката му я караше да подозира, че навярно е добър любовник. Но той не се оставяше да бъде подмамен по никакъв начин и й държеше лекции за лекомислието и безотговорността на съвременните жени, докато сестра му не изгубеше търпение и спорът им не се превърнеше в словесна битка. В такива случаи Селест предпочиташе тактично да се оттегли.
— Той е такъв лицемер! — горещеше се Лора. — Понякога почти не мога да го позная и не мога да повярвам, че ми е брат. А когато започне да ми държи проповеди за уж възмутителното ми държание и обществото, в което се движа… това е повече, отколкото мога да понеса!
Докато напускаше дома на приятелката си, Селест се питаше кога ли щеше да изникне и Франко. На устните й играеше тиха усмивка. Без съмнение той бе дочул всички слухове за преживяванията на сестра му през последните месеци… и без съмнение вече бе бесен! Типичен мъж… И всичко това при положение, че толкова неприкрито даряваше с вниманието си срамежливата американска приятелка на Лора, омъжена от родителите си за граф Седжуик — прочут сладострастник с доста странни сексуални влечения. Нищо чудно, че скоро след женитбата им графът бе изпратен като посланик в Турция, а съпругата му обикаляше Европа под зоркия поглед на свекърва си. Наистина бяха за окайване тези американски наследници, принуждавани от семействата си да се омъжват в името на някаква благородническа титла!
„Селест е истински ураган“ — мислеше Лора с известно състрадание, докато Адел й помагаше при обличането. За по-малко от час Селест бе успяла да я запознае с последните клюки, обикалящи града. Освен това й бе напомнила за всички онези досадни задължения, които трябваше да изпълни, преди отново да помисли да се порадва на живота.
— Ако може, мадам, да задържите дъха си? Да? Още веднъж?
— Ах!
Да задържи дъх? Лора имаше чувството, че й е била отнета способността да диша. Корсети! Колко мразеше да носи корсет, само и само за да е в крак с модата и да изглежда привлекателна. Бе противоестествено една жена да има талия като оса и да трябва да търпи нещо толкова неудобно само за да постигне онази фигура на пясъчен часовник, на която мъжете изглежда толкова се възхищаваха. И това, без съмнение, единствено защото обичаха жените да изглеждат останали без дъх сякаш от самото им присъствие и защото овързаните по този начин жени не бяха в състояние да хапнат повече от някоя малка птичка, което силният пол отново приписваше на своето присъствие! Всичко, което една жена правеше — как се държеше, как се обличаше, как вървеше и говореше… и дори как четеше, — бе измислено от мъжете за мъжете. Това бе толкова отблъскващо и унизително!