Лора разглеждаше критично отражението си в огледалото, заемащо цялата стена от будоара й. Защо все още се съобразяваше с модата, при положение че мислеше съвсем иначе? „За да използвам, вместо да бъда използвана“ — отвръщаше си мислено тя. Затова сега стоеше, вече навлечена с няколко ката бельо, преди да се напъха в същинската рокля и да бъде пристегната с всичките тези връзки и връзчици! Най-отдолу носеше обшита с дантела копринена риза, която трябваше да предпазва кожата й от ужасяващо тесния, омразен корсет. Над корсета имаше още две широки фусти — едната от японска коприна, а другата от тафта, за да се постигне онова шумолене, което мъжете намираха толкова възбуждащо, когато някоя жена преминеше покрай тях.
Лора отпи от малката посребрена чашка с шери, след това отново я постави върху сребърния поднос, който неизменно стоеше на масата в тапицираната в тъмносиньо и сребристо стая. Отново се взря в огледалото. Бе ли се променила през последните девет или десет месеца? И ако да — по какъв начин? Отново бе придобила обичайния си тъмнозлатист тен, този път под слънцето на Италия и Северна Африка. Стоеше й добре, въпреки че в момента на мода бе малко по-светлият тен.
Докато все още се оглеждаше, неочаквано я връхлетя една мисъл: „Боже мой! От колко време обикалям така? Без родина… но по време на пътуванията си винаги научавам нещо ново!“ Какво всъщност научаваше? За хората, за живота, най-вече за самата себе си.
„Още едно шери — мислеше Лора. — Все ми е едно какво говори Лорна, дори и начинът, по който тайничко винаги ме сравнява с майка ми!“ Не, и нямаше да обръща внимание на мърморенето на Франко с неговата отскоро придобита еснафщина! Адел се появи отново, за да помогне на Лора при обличането на синьо-сивата рокля, обшита с черен астраган и синьо-черен кадифен колан. Роклята й стоеше плътно полепнала по тялото като ръкавица и само в долната си част се разширяваше малко, за да облекчи ходенето. Беше нова и изработена по последната мода и едва предния ден бе доставена от „Уърт“, където разполагаха с мерките й.
Лора намести малката си, обшита с кожа и украсена с панделки и пера шапка, след това я закрепи със златна игла и направи гримаса на отражението си в огледалото. Косата й бе завита на гръцки кок, от който се спускаха малки къдрави кичурчета, надиплени изкусно над челото, слепоочията и грациозната й шия. От главата до петите всичко по нея беше съвсем в крак с модата. Лора трябваше да признае, че абстрахирайки се от цвета на очите и косата си, тя удивително приличаше на майка си. Неприятно й беше да го чува от всеки, който ги познаваше и двете, защото искаше да гледат на нея като на самостоятелна личност, а не като на нечие копие!
Слязла на приземния етаж, тя надяна ръкавиците си с цвят на слонова кост и хвърли един последен поглед към огледалото, красящо поставката за шапки в малкото антре. Изглеждаше добре, въпреки отегчителния следобед, който се очертаваше. Когато всичко това свършеше обаче, тя най-сетне щеше да разполага с достатъчно време за себе си — да си почине и да прави каквото и както си поиска.
Целият парижки сезон беше пред нея. Неприятно й бе да се мести от място на място, от град на град, от страна в страна още преди да бе успяла да разбере къде се намира и какво правеше или трябваше да прави! Лора седна удобно в елегантната си нова карета и вдигна ръка към грижливо начервените си устни, за да прикрие една лека прозявка. Все още бе уморена и, поне засега, доста отегчена! Колко различни бяха очакванията й, когато пристигна в Европа — отчасти развълнувана от новото, отчасти — сърдита за това, че я бяха откъснали от познатото й, обичано обкръжение, без дори да я попитат за нейните собствени желания.
Колко отдавна бе напуснала Калифорния? Трите години, изминали оттогава, отлетяха неусетно. Парникова орхидея. Е, сега поне се бе образовала. Но беше ли и разцъфнала!
8
Предната вечер, докато заспиваше, дъждът се бе превърнал в бурен порой, шибащ прозореца й. Този следобед слънцето успя да се провре измежду облаците и сега се отразяваше в локвите и искрящите във всички цветове на дъгата водни капчици, които вятърът отронваше от зелените листа на дърветата. Въздухът беше свеж и чист и Лора се почувства неочаквано оживена.
Бяха изминали почти три години, откакто бе започнала своето така наречено „голямо пътешествие“ — подобно на онова, което обикновено предприемаха младите мъже — и сега вече беше загърбила учителите и уроците по чужди езици, етикет, танци и… достатъчно дълго бе вгорчавала живота на клетите си учители и бавачки! Лора бе принудена да си го признае със съжаление. Преди да оставят дъщеря си да поеме по свой собствен път, родителите й се бяха погрижили навсякъде да бъде съпровождана от подходящи възпитателки и учители. Имаше времена, когато Лора не бе сигурна дали одобрява държанието им или не! Но онова, което наистина не й харесваше, бе решението им да заминат сами за Индия, без дори да я попитат дали не би желала да ги съпроводи. Какво приключение само би било едно пътуване до Индия! Вместо това трябваше да изгуби цял месец в изучаване на пирамидите и камилите в Египет, откъдето отпътува на двуседмично посещение в Танжер.