— О, не! — благопристойно отвърна тя, хвърляйки му бегъл поглед изпод дългите си мигли. — Научих се да танцувам канкан, само за да докажа, че мога да го направя — с шпагата, премятания и всичко останало! Не, реших този сезон да се отдам на кючека. Чух, че бил доста на мода, а освен това е полезен за фигурата!
Пиер Дюмон взе мъдрото решение да не споменава пред жена си за уроците по кючек. „Лорна не би го намерила забавно“ — със съжаление мислеше той, питайки се дали Лора говореше сериозно, или просто се опитваше да му направи впечатление. Тя все повече му напомняше, за неговата също толкова лекомислена и твърдоглава братовчедка Жинет, която никога не си бе правила труда да се съобразява с общоприетите правила!
Мислите на Франко Морган не бяха много по-различни от тези на чичо му Пиер. Кога, по дяволите, сестра му щеше да престане да следва всяко свое неразумно, егоистично настроение, без да си дава сметка за последствията? Преди всичко останало Лора трябваше да се научи на самодисциплина… за свое собствено добро, ако не заради другите, които истински я обичаха. Бе се опитал да сподели всичко това с родителите си, преди те да отпътуват, но както сега със съжаление си спомни, му се бе удало единствено да ядоса майка си. Франко бе споменал, че Лора най-сетне би трябвало да започне да се държи като дама!
— Ах, наистина ли? — хладно бе отвърнала майка му с присвити очи, разменяйки поглед с мъжа си, който само бе подигнал едната си вежда. — Питам се, сине, какво ли в такъв случай мислиш за мен. Никой не може да ме упрекне, че особено се съобразявам с общоприетите норми или, за да използвам твоите думи, че съм дама! Ако бях такава, каквато желаят и очакват да ме видят хората, не би стоял в този момент пред мен, говорейки като някой многознайко и дребен буржоа, така че… да ме е срам заради тебе!
Споменът за този разговор все още изпълваше Франко с неприятно усещане. Той обичаше майка си и дълбоко й се възхищаваше, така че трудно можеше да понесе гнева й, какво остава за нейното презрение. Тя имаше навика да се отнася със сина си като с хлапак, да събужда у него желанието и потребността да получи признанието й, въпреки че като всеки мъж не би си го признал никога. Тя бе искрена както винаги, но понякога Франко намираше прямотата и малко обезпокояваща!
Не беше забелязал, че неспокойно кръстосва стаята, докато вниманието му случайно не бе привлечено от неговото собствено навъсено отражение в огледалото. О, по дяволите! Естествено на края се бе помирил с майка си и й бе обещал да не критикува сестра си толкова често и да се опита да се разбере с нея. Разстроен, Франко прекара пръсти през косата си и мълчаливо загледа отражението си в огледалото, спомняйки си, че бе дал същото обещание и на Ена. Както обикновено, мисълта за Ена смекчи гнева му. Хелена, а, госпожа Айър, графиня Седжуик, с нейната зловеща свекърва и нелюбим съпруг, който бе някъде далеч. Очарователната, нещастна, невинна Хелена! Баща й се бе полакомил за благородническа титла, с която да увенчае натрупаните милиони, и, нехаейки за чувствата на дъщеря си, я бе принудил да сключи един нежелан брак. Щом това му даваше възможност да застане на равна нога с потомците на родовете Астор и Вандербилт, защо не? Как бе възможно недодялан, егоистичен мъж като Патрик Дрискол да бъде дарен с дъщеря като Хелена? Толкова миловидна, така ранима…
„Проклятие, вече разсъждавам като някое влюбено говедо“ — мислеше Франко. Но как бе възможно той или който и да е друг да устои на чара на Хелена? Бе се влюбил в нея почти в същия миг, в който сестра му ги бе запознала. Той, който се перчеше с хладното си сърце и цинизма си! Знаеше, че е единственият мъж, успял да разчупи хладното, вежливо безразличие, което Хелена си бе изработила, за да защити чувствата си. Под леда Франко се бе натъкнал на скрит огън.
Почти с чувство за вина трябваше да си признае, че на Лора дължеше отговора на загадката, която представляваше за него Хелена. Ако още от самото начало между тях двете не се бе завързало искрено приятелство и сестра му не бе успяла да спечели сърцето на Хелена, Франко едва ли би преодолял недоверието и предпазливостта на младата жена.
„Марулка, марулка“ — не след дълго бе започнал да я дразни той. За бога! В мига, в който разпусна за него златната си коса и даде воля на всички онези чувства и страсти, за които не бе и подозирала, той бе загубен — жадуваше да я изпие, да открие скритите й тайни, да я има. Дори ако преди това трябваше да убие мъжа й. Хелена, неговата троянска красавица! Как можеше да остане безразличен? Поетът и войнът, циникът и романтикът в него бяха в непрестанна борба.