— Харесва ли ти така? А така… така? Искаш ли да бъдеш наблюдавана, докато те прелъстяват, да чуваш колко красиво е тялото ти… колко красиви са гърдите ти, с розовите, твърди малки зърна, коремът, бедрата…
— О, не… моля, престанете! Моля ви…
— Престани с преструвките! Харесва ти, нали? Нямаш ли куража да си го признаеш?
— О, боже… мразя ви! Мразя онова, което правите с мен… което чувствам! — гласът й приличаше по-скоро на сподавен вик. Тялото на младата жена започна да се извива и напряга, сякаш се бе скъсала и тънката нишка която го свързваше с питащото й; отбраняващо се съзнание. Защо не я оставеше на мира? Защо не престанеше да я измъчва?
— Кажи го, Лора. Кажи, че ме искаш. Кажи, че копнееш за това не по-малко от мен… по дяволите!
Изглеждаше така, сякаш искаше да проучи всеки сантиметър от тялото й и да го запечата в паметта си, и подобно на някой варварин завоевател да го направи свое и да я остави безпомощна в жестокия капан на собствените й чувства.
Думите лепнеха по езика й, не искаха да се отронят от устните. Скърцайки със зъби от омраза и гняв, тя се отказа от съпротива, остави се в желязната му прегръдка, отстъпи пред неумолимостта на трескавата му страст.
— Хайде, моя скъпа, страстна малка вещице, кажи ми, че го искаш!
И, за бога, тя го каза. Чувствата и копнежът разрушиха защитната й стена, целият насъбран гняв потъна и се разтвори някъде дълбоко в нея.
— Да… о, проклятие! Да… да!
При първия силен тласък Лора извика. Бе се случило толкова бързо и грубо, че почти не й остана време за съмнение или страх.
Но след този подобен на пробождане от кинжал удар тя се почувства освободена. Струваше й се, че някъде много от далече до нея достигала приглушени аплодисменти и гласове. Всичко й бе безразлично. Съзнаваше само какво бе чакала, подтискала и от какво бе бягала толкова дълго. Чуваше собствените си викове — отново и отново, усещайки пронизващите тласъци, които я разтърсваха… и не искаше никога да спрат.
15
На следващия ден Лора се събуди с непоносимо главоболие и без никакъв спомен за това как се бе добрала до къщи. Още горещо изпи почти цяла кана силно черно кафе, преди да реши, че навярно би било най-добре да не се опитва да си спомни онова, което се бе случило или би могло да се случи предната нощ.
Бе изпила прекалено голямо количество от онази ужасно силна ракия, наречена арак и за пръв път бе пушила хашиш — силен и въздействащ върху съзнанието наркотик, както всъщност трябваше да се досети, спомняйки си онова, което бе чела. Всичко онова, което й се струваше, че бе преживяла, трябва да бе просто предизвикана от наркотика и алкохола халюцинация или кошмар, в който фантазията й бе изваяла най-причудливи и странни образи.
Разбира се, нищо от това не се бе случило в действителност. Бе попаднала в безумен кошмар. Отказваше да допусне някаква друга възможност, дори и само за да запази здравия си разум.
Денят й започна както обикновено и малко по-късно следобед се срещна с приятелките си. Предната нощ не бе спомената нито веднъж. Всеки се държеше както обикновено и Лора не искаше да знае нищо. Не! Ще мисли само за забавленията и разговорите… за бъдещето.
След вълнуващия бал, който бе решена да посети и да му се наслади, й предстоеше Лондон с многобройни нови преживявания и предизвикателства. Да се престорела, че се приспособява и така безнаказано да стигнела толкова далеч, колкото било възможно. Хм! Навярно Лондон все пак нямаше да се окаже толкова отегчителен!
Вечерта на бала, докато се обличаше, Лора си спомни за Хелена, която й липсваше, но се утеши с мисълта, че скоро ще я види отново. Хелена й бе помогнала да си избере костюм, едновременно шокирана и вдъхновена от факта, че Лора имаше дързостта, да се облече толкова предизвикателно.
— Нали няма да се покажеш така на публично място? Ах, Лора! Какво ще кажат хората?
Ена… кога най-сетне щеше да разбере, че онова, което хората говорят, нямаше абсолютно никакво значение? Тя бе съпроводила Лора по Рю дьо Кер, където обиколиха малките дюкянчета и сергиите с всякакви вехтории. Накрая по настояване на Лора бяха дръзнали да влязат в едно от малките арабски кафенета, където опитаха кускус и силно подправено агнешко, пиха ментов чай и се дивиха на змийските извивки на танцьорките на кючек. Хелена, разбира се, веднага бе отхвърлила предложението на приятелката си да научат този танц.