Междувременно ги бяха превели през няколко различни помещения и накрая ги оставиха всеки да се ръководи от собствените си вкусове и предпочитания. Помещения бяха осветени от електрическа светлина, така че всеки можеше да се наслади на това да вижда останалите и да бъде видян.
„За щастие — помисли си Лора, след като бе обходила с поглед гостите в помещението — няма много други танцьорки на кючек, освен мен“. Лиан в крайна сметка бе решила да се облече като мадам Рекамие и сега трябваше да се огледа за някой подходящ диван, на който можеше да се излегне и да приема обожателите си, по свой вкус да избира някои от тях и да отхвърля други. Селест бе Лукреция Борджия — тайнствена, примамлива и опасна… тя се наслаждаваше на ролята си докрай. Жюстин обясни, че винаги е искала да бъде балерина, и костюмът й отдаваше дължимото на прелестните й крака. А младата, невинна на вид Анжел представляваше хубавичка нимфа, която постоянно хвърляше погледи през рамо, търсейки сатир или гръцки бог, който да я преследва, за да я метне на рамо и отвлече. Анжел бе актриса и Лора я харесваше заради прямотата и откровеността й. В момента тя си търсеше „покровител“, който, разбира се, трябваше да е изключително богат и не особено ревнив, тъй като тя с удоволствие лягаше с всеки, който й харесаше, независимо дали ставаше дума за някой принц, коняр или добре сложен лакей с мускулести бедра. В момента поне тя изучаваше един такъв, докато четирите жени се разхождаха из помещението, обмисляйки с какво да се заемат най-напред. Не след дълго щяха да се разделят и всяка от тя щеше да следва единствено собствените си настроения.
Лора възнамеряваше да си позволи само толкова, колкото сама прецени. Чувството, че е загубила контрол над себе си, не й допадаше ни най-малко. И онова, което се бе случило или е можело да се случи през онази нощ, за която избягваше да си спомня, нямаше да се повтори никога! Днес тя бе само зрител, не и участник в поредната вдъхновена от хашиша оргия. Поне така убеждаваше сама себе си. Не възнамеряваше да влиза в малката стая с тапицирани с червен сатен стени, откъдето се носеше прекалено силният, натрапчив мирис на хашиш.
— Не мога да те виня, скъпа! — съгласи се с нея Селест, когато Лора отрицателно поклати глава. — Понякога е добре човек да се отдаде на определени настроения, но понякога — не. Лично аз предпочитам тази вечер да се чувствам силна и пълна с енергия. Това тук…
Едва когато Селест посочи към него, Лора забеляза високият лакей, който стоеше неподвижен в една ниша пред стаята, от която двете току-що бяха излезли. Човек лесно можеше да го вземе за някоя статуя! Мъжът държеше пред себе си табла с някакъв бял, кристален прах.
— Това е нещо съвсем различно от хашиша, уверявам те, скъпа моя — продължи Селест, съвсем правилно изтълкувала недоверчивото мълчание на Лора. — Когато пушиш хашиш, ставаш как да се изразя? — вглъбяваш се в себе си. Това тук е кокаин едно съвсем различно преживяване! Ще се почувстваш необикновено жизнена, необикновено… е, сама ще се убедиш, ако ти стиска. Този професор Фройд, на когото толкова много се възхищаваш… той е казал, че кокаинът прави разсъдъка му много по-бистър. Значи…
В единия край на таблата бяха подредени тънки сребристи пръчици с дължината на малкия й пръст. Лора наблюдаваше с любопитство как Селест взе една от тях, наведе глава и смръкна прахчето дълбоко в ноздрите си.
— Хм! Чудесно! Точно от това имам нужда тази вечер! Сега съм готова да премеря сили с всеки и всичко, уверявам те! — Тя смръкна още няколко от прахчетата, след това отметна глава назад, давайки воля на предизвикателния си смях, който този път бе по адрес на Лора.
„Ако ти стиска“, бе казала. Лора имаше чувството, че честта й е заложена на карта.
— Е, сега, след като ми показа как се прави, мога да опитам… да видим как ще ми подейства!
Лора взе една от малките сребристи пръчици и последва примера на приятелката си.
— Първо издишай, а след това го смръкни. Да, точно така! А сега повтори същото с другата ноздра. Скоро ще се научиш как се прави и колко от праха трябва да се вземе!