— Съжалявам! Наистина! Но пробата се проточи цяла вечност, а след това… — тя спря внезапно, едва сега забелязала навъсеното изражение на брат си и руменината по страните на Ена. След това се изсмя тихо и иронично продължи: — Почти бях забравила колко добре всеки от нас познава слабостите на другите! Този път няма да ми четеш конско, нали? Моля те, не се и опитвай!
Докато барабанеше с камшика за езда по полирания си до блясък ботуш, Лора се питаше защо винаги трябваше да спорят. Мислеше, че в Англия брат й навярно се беше променил, но той си бе същият моралист както винаги.
Лора забеляза с умишлено провлачен глас:
— Виж ти, не ми е хрумвало, но когато си ядосан, Франко, ужасно приличаш на татко!
— А ти…
— А аз на мама?
Лора още повече разпали гнева му, като хладно и с безразличие сви рамене, а след това с нотка на нетърпение добави:
— Ах, Франко, за бога! Прекалено много приличаме на родителите си, за да бъдем други, освен непокорни, не намираш ли? Така че престани най-сетне да ми държиш морални проповеди, за да не ти прочета някоя лекция за последните ти грехове! Между другото — с пресилена любезност добави тя, — не си го изкарвай на мен, задето сладката Сабина толкова бързо те заряза заради този американски херцог, който е в устата на всички. Не си ли чувал: „Каквото за мъжа, такова и за жената“?
— Боя се, че всъщност нещата не стоят така, мила сестричке! Не и в средите, в които двамата с теб се движим!
Франко изпитваше желание да я сграбчи за раменете и здраво да я разтърси, но дотам не бе стигал отдавна, още от времето на тяхното детство. А дори и сега да се стигнеше до спречкване между тях, това в крайна сметка нямаше да помогне с нищо. Но какво трябваше да стори? Тези избухвания му бяха също толкова неприятни, колкото и на Лора.
— Нашите среди? — избухна Лора. — Ха! Виж го ти! Мислех, че си революционер? Поне за такъв се представяш! Съжалявам, че трябваше да установя, че си един типичен буржоа! И като такъв постъпваш, когато мериш с различни мерки — едни за жените, други за вас, привилегированата класа! Върви по дяволите, Франко, но толкова ме ядосваш, че… — Лора трябваше да замълчи и да си поеме дъх, забелязвайки как брат й я наблюдава с присвити очи. — Нямам представа как те е издържала Ена! Освен това се надявам, че не си я ядосал много. Тя не го заслужава… при всичко, което и без това е принудена да понася.
— Ена не е принудена да понася нищо — отвърна Франко с глас, който внезапно прозвуча също толкова овладян, колкото и този на сестра му. — Ена… е, факт е, че тя дотолкова е свикнала с клетката си, че не забелязва, че вратата дори не е залостена и трябва само да я побутне, за да се окаже на свобода, ако иска, разбира се!
„Много отдавна не сме били искрени един с друг“ — помисли Лора. Но тъй като не й бе убягнала горчивината в гласа на Франко, тя рече с престорена веселост:
— Хм… мисля, че от днес нататък доста често ще излизам на покупки с Хелена. И ще се бавим цяла вечност! — След това добави импулсивно: — Ах, Франко, на мен ми е безразлично, знаеш ли! Просто бъдете щастливи… вие двамата! — А след това заключи с твърд глас: — И престани най-сетне да ме критикуваш за щяло и нещяло… Така ще се разбираме много по-добре. Както някога.
След като Франко си замина, Лора се качи на горния етаж и тихичко подраска с нокът на вратата на Ена.
— Ах, Лора, надявам се, не сте спорили прекалено разгорещено? — Ена уплашено бе ококорила очи. — Надявам се, че не, защото… знаеш ли…
— Да, зная! — бодро отвърна Лора. — За бога, не се безпокой за нищо! Между другото, Франко ми разказа, че тази вечер след операта е поканен на вечерята у госпожа Шалмер. Мисля, каза също, че се надява да му запазиш поне два валса!
Лора забеляза, че по лицето на Хелена изби руменина. „Бедната Ена, не смее да протегне ръце достатъчно далече, за да достигне онова, което жадува“ — мислеше тя.
— Ах, Лора! Толкова съм щастлива! А и може би накрая ще видим херцог Ройс… той навярно ще пожелае да се запознае с теб! — рече Хелена, обзета от неочаквана веселост. — Сигурна съм, че само да пожелаеш, би могла да го впечатлиш!
— Ха! — отвърна Лора и за миг гласът й заприлича на онзи на лейди Хонория. — Съжалявам, ако излъжа очакванията ти, Ена, но онова, което дочух за този американски херцог, никак не ми допада! Имам чувството, че вече ми е неприятен! — изразителното лице на Лора не криеше отвращението й — челото й бе сбърчено, а ъгълчетата на устните й се бяха изкривили надолу, сякаш току-що бе отхапала нещо кисело.
— Но, Лора! — Хелена не се предаваше. — Дочух, че изглеждал доста добре… по свой начин. Приличал на Хийтклиф в романа на госпожица Бронте „Брулени хълмове“.