Донякъде за да се отърве от следване в „добър“ университет на Изток, където искаха да го изпратят, а и защото не можеше да гледа страданието на майка си, без да изпита желание да убие баща си, шестнадесетгодишен Трент бе напуснал дома си. Майка му го бе благословила, изпълнена с разбиране и любов. Любов, огряваща дори съпруга и, който нито можеше да я разбера, нито да я оцени.
По дяволите баща му! Най-добре щеше да е, ако пътищата им никога повече не се пресичаха, защото през годините Трент се бе научил да убива сигурно, с лекота и без особени скрупули — все едно с револвер, нож или с голи ръце.
Всъщност веднъж, в Ню Мексико, лошата му слава едва не стана причина да бъде линчуван. Човекът, който държеше властта в града, бе установил, че стрелците му не смеят да излязат срещу някакъв известен просто под името Трент младеж, и бе наредил на играещия по свирката му шериф да се отърве от странника по законен начин. Но градът и „големият човек“ не бяха получили своето линчуване и неизменните гуляи, които увенчаваха подобни събития. Шерифът бе уведомен от един щатски прокурор, че затворникът трябва да бъде разпитан на по-високо място и с това всичко бе приключило.
Дядото на Трент, Дон Мануел, бе наел хората на Пинкертън да открият изчезналия му внук, а освен това той имаше и един изключително влиятелен приятел, някой си господин Джим Бишъп. Така Трент бе „спасен“ и бе научил, че майка му е починала. След тази новина всичко му бе станало безразлично, а в душата му се бе натрупала още повече омраза към себе си задето толкова дълго бе отсъствал от къщи, и ненавист към баща му.
Дон Мануел, умен и препатил човек, чувствайки, че любимият му внук се нуждае от отдушник за омразата и насъбраната горчилка, не се възпротиви Трент да започне „работа“ за господин Бишъп. Както Трент по-късно узна, Джим Бишъп поемаше всички дългове на хората, които работеха за него и след това използваше длъжниците си за своите цели. Колко лесно и с готовност се бе оставил да бъде заплетен в мрежите на Бишъп! Естествено, отначало бяха проверили надеждността му, натоварвайки го с тежки задачи — например да се забърква или предизвиква неприятности според ситуацията, събирайки всевъзможна информация. И ако при това се наложеше да убива, той го правеше с ясното съзнание, че ако бъде заловен, не може да се надява на милост. В известен смисъл се бе наслаждавал на опасностите и приключенията, които не го оставяха прекалено често да се замисля за минатото. С ранчото бяха свързани твърде много спомени, а й той не бе имат достатъчно време, за да изгради истинска близост със сестрите и по-малкия си брат. Собствеността не означаваше нищо за него, а пък и той, който справедливо бе смятан за единак, се боеше от всякакво обвързване.
Никакво обвързване… Боже, как мразеше това — усещането, че си подтискан и затворен. Любовта, а още повече бракът, бяха създадени за другите, не за него. Желанието и неговото задоволяване, когато си го позволяваше, му бяха напълно достатъчни. Никакви окови, подобно тези на майка му, свързана чрез любовта си с един мъж, който нито веднъж не бе дал да се разбере, че тя изобщо означава нещо за него!
Трент си наложи да прогони отвратителните мисли, които го гнетяха като разяждаща болест. Имаше прекалено много други неща, за които трябваше да мисли в момента, като например скрепените с печата писма, които носеше в чантата на седлото си.
Утре, когато отново потеглеше — този път към Калифорния, — щеше да разполага с достатъчно време да размишлява за себе си и своя живот. Устните му се разтегнаха в бегла саркастична усмивка, сещайки се за повода, отприщил тези неприятни мисли.
Защо тези педантични старци, живеещи с тираничните си навици от миналото столетие, все още настояваха да диктуват брачни съюзи? Например дядо му Авила и неговият приятел дон Франсиско Алварадо. Защото искаха да запазят натрупаните от семействата им богатства? А това бедно момиче — очевидно все още дете, което без негово знание и съгласие е било избрано за невеста на най-възрастния внук на дон Мануел, вероятно бе уплашено до смърт! Опърпан съпруг за една синеока госпожица, която няма представа от това, какво е живот и страст! Със сигурност тя щеше да изпита безкрайно облекчение, научавайки от него, че изобщо няма намерение да й натрапва някаква предварително планирана съдба, без значение какво се бе опитвал да му намекне господин Бишъп при последната им среща! Никога нямаше да се съгласи да се ожени по сметка — бе му го заявил съвсем недвусмислено.