Франк изглежда харесваше последните й работи. Но май не беше безразличен и към нея самата, което не й допадаше особено. Той дори отново се опита да я прелъсти, очевидно забравяйки за неуспеха си преди време в Париж.
Лора го посети в бюрото му и тъкмо се канеше да си тръгне, когато той я спря, улавяйки я за ръката, и рече без заобикалки:
— Лора, защо не легнеш с мен? Имам малко жилище съвсем наблизо, където никой няма да ни смущава, обещавам ти! Ела с мен, Лора, скъпа… не се колебай! Кълна се, че ще те направя щастлива!
— Не мога, Франк, знаеш го много добре. Веднъж вече ти казах, че гледам на теб като на приятел и бих искала всичко да си остане, както досега. Ако сега отидем в твоето жилище и се любим, всичко би се развалило… поне за мен. И без това вече съм го правила с прекалено много мъже! Разбери ме, моля те! Не зная! Може би просто не е дошъл подходящият момент! А не е, защото мисля, че няма да бъдеш добър любовник… съдейки по всичко онова, което съм чула и прочела, зная, че си чудесен. Но не, не и с мен, поне не в момента.
— Проклятие, Лора — разочаровано изръмжа той, пускайки ръката й. — Дълбоко в себе си знаех, очаквах да го кажеш. Е, добре, тогава сигурно така трябва! Но не забравяй, че съм твой винаги, когато ме пожелаеш или имаш нужда от мен. Ако размислиш, просто пожелаеш да поговориш с някой приятел или да попаднеш в прегръдките на човек, които те харесва… тогава знай, че съм на твое разположение.
След това тонът на Франк неочаквано се промени, а очите му се присвиха.
— Но много бих искал да зная едно… като журналист. Как се чувства човек, когато е заобиколен от обожатели? Може би трябва да избереш това за тема на следващата си статия! Естествено — побърза да добави той, забелязвайки сърдития й поглед — под друг псевдоним, така че никой да не може да се досети изпод чие перо е излязла! Но все пак… — тук той се засмя. — Наистина бих се радвал да узная как ще се справиш с тази ситуация. С този начин на живот, имам предвид. И как ще се справиш с Трент. Защото съвсем случайно зная, че той не е особено сговорчив.
— Това — обясни Лора с безизразен глас — не засяга никого освен самата мен.
Франк вдигна извинително ръка.
— Е, добре. Това е същият отговор, който получих и от Трент… Не, не — добави той, забелязвайки изражението й. — Ще спра дотук и няма да кажа нито думичка повече. Вие двамата трябва сами да се справите с проблемите си… или става дума за решения?
— Върви по дяволите, Франк! — избухна тя.
— Така че — обнадежден рече Франк, — ако искаш да го накараш да ревнува, можеш все пак…
— Нямам намерение да се опитвам да събуждам ревността му. Не искам да бъда ревнувана от него. Не искам и него самия. И бих се радвала, ако престанеш с това, Франк, иначе… сбогом!
— Прощавай, прощавай! Нито дума повече за нашия мрачен херцог, уверявам те! — Но тържествената клетва на Франк бе съпроводена с намигане, което никак не хареса на Лора. Тя го погледна, мръщейки се укорително.
— Не се и надявам! Така, така… мрачният херцог! Това звучи като заглавие на някой… — В този миг очите й се разшириха, а на устните й се появи опасна усмивка. — Да! Разбира се! Ах, скъпи, скъпи Франк! — Тя се наведе през масата и за негово най-голямо изумление го целуна. — Да, разбира се… роман на ужасите! Мрачният херцог. Ще го напиша… а ти ще се погрижиш да бъде публикуван! Ще го направиш, нали, Франк? Обещай ми!
25
След разговора си с Франк, Лора често обмисляше идеята да напише роман на ужасите… нещо истински сатирично, което да осмее Трент. Но сега той бе отишъл твърде далече и тъй като бе прекалено ядосана, за да заспи, тя реши да стане и да пише. Да съчини нещо, което би го направила за смях на всички.
Тъкмо се бяха върнали от една вечеря, дадена от лорд и госпожа Латимър, където бе срещнала Трент — този път без госпожа Уестбридж. Както Ена, така и лейди Хонория бяха забелязали, че той отново почти заплашително гледа към нея.
— Все ми е едно как ме гледа — безгрижно бе отвърнала Лора. — Надявам се само да не ме покани на танц.
Но за нещастие той стори точно това и то в най-неподходящия момент, тъкмо когато лорд Антъни се отдалечи, за да й налее чаша пунш. Лейди Хонория вече й бе дала да разбере, че добрият тон налага да приеме поканата му, още повече, че е приятел на семейството. „Е, добре — гневно си помисли Лора. — Няма да се оставя да ме уплаши! Няма да му дам да разбере, колко несигурна се чувствам в негово присъствие, дявол го взел!“