— Vive la difference17, нали? Не ме гледай толкова сърдито, скъпа Лора. Харесва ми… наистина ми харесва! Въпреки че поемаш известен риск, не съм ли прав? Имам предвид, ако Ройс… — той забеляза погледа й и замълча. — Всъщност, ще го публикуваме, разбира се, под псевдоним. И навярно… навярно би могла да го преработиш в първо лице? „Той разкъса тънката ми нощница чак до талията… съблече ме с алчните си длани и очи“ и така нататък. Вече знаеш какво имам предвид!
— Не, не зная! — надменно отвърна Лора, но след това не можа да се сдържи и високо се разсмя на живата картина, толкова театрално описана от приятеля й.
— Да… — рече Франк Харис и, умишлено отклонявайки поглед от Лора, се съсредоточи върху това да запали цигарата си. — Все пак в близко време ще задоволиш любопитството ми, нали? Като подробно ми разкажеш как е реагирал Ройс, научавайки за всичко това? Но без да ме намесваш, моля те!
— Няма да му кажа нищо, а на теб — само толкова, колкото се налага! — Внезапно Лора бе обзета от необуздана радост. — Но в крайна сметка, историята, подобно на сезона, все още не е завършена! Следователно ще има продължение. И ако междувременно бъде публикувана на части — какво мислиш за „Титбитс“? — тогава всички ще искат да узнаят какво става по-нататък, не е ли така? А това ще се отрази изключително добре на продажбите!
— Лора — удивено рече Франк, — ти си невероятна!
— Мислиш ли? — непринудено отвърна младата жена. — Чувствам се поласкана! Надявам се, че останалата част от историята ще ти хареса и скоро ще намериш някой, който да я публикува, както ми обеща. — След това, хвърляйки ужасен поглед към чаровника, добави: — Ох! Трябва да побързам! Предадоха ми, че лейди Хонория искала да ме види колкото е възможно по-скоро и не ми се ще да я карам да чака!
Все пак, както в последствие се оказа, Лора закъсня с няколко минути и когато бе въведена в будоара на графинята, възрастната дама я изгледа неодобрително от главата до петите.
— Така, така! Както винаги закъснявате. Къде бяхте този път?
— Занесох на господин Харис един… ръкопис. Част от моя първи роман, по-точно казано — първи опит в този жанр — обясни Лора, без да се опита да скрие доброто си настроение.
— Е, поне вече сте тук! Така че… седнете, седнете, за бога, изнервяте ме, като стърчите така пред мен! Това, което исках да споделя с вас, изисква задълбочено обмисляне и грижливо планиране.
Лейди Хонория недоверчиво наблюдаваше Лора, която със съжаление си помисли, че освен дядо й графинята бе единственият човек, пред когото изпитваше нещо като страхопочитание.
Лейди Хонория продължи:
— Надявам се, че най-новите ви белетристични опити не са прекалено скандални, тъй като имам известни планове за вас. Реших да дадем голям прием във ваша чест. Това е една възможност да се реваншираме за всички онези покани, които получихме в последно време.
Както обикновено лейди Хонория не правеше предложение, а оповестяваше решение. А по правило решенията й се превръщаха във факти.
— Няма никакъв смисъл да се спори със свекърва ми — равнодушно обясняваше по-късно Ена. В очите й, които скришом бяха спрели върху възмутената й приятелка, проблесна шеговита искрица. — Трябваше вече да си й свикнала и да знаеш, че в крайна сметка винаги постига своето! Но независимо от всичко, тя те харесва! Не си ли забелязала колко развълнувана и нетърпелива стана при мисълта да бъде даден прием в твоя чест? Не бива да я разочароваш… а, между другото, тя няма и да ти даде възможност да го сториш.
— Но, Ена, за бога! Нямам представа как човек се подготвя за подобно събитие. Просто не съм свикнала да давам приеми, Ена!
— Нямай грижа за това — обясни Ена. — Сигурна съм, че свекърва ми и госпожица Едж отдавна вече са подготвили всичко. А ако трябва да бъда искрена, имам усещането, че поканите вече са изпратени! — След това закачливо добави: — Помисли само за мотото на приема — „Розата на Юга“! Намирам го изключително подходящо. Свекърва ми намирала, че розите ти подхождат… толкова красиви и все пак с бодли!
Изглежда, Лора нямаше избор. Естествено накрая щеше да й бъде представен списъкът на гостите, повечето от които тя дори нямаше да познава. Надяваше се само на лейди Хонория да не й хрумне да покани… как изобщо трябваше да го нарича? Ройс? Е, разбира се, той също бе сред поканените, иначе не можеше и да бъде! Госпожа Уестбридж също!
Междувременно се бе примирила с ориста си да го среща почти навсякъде, също и на хиподрумите на Ескът и Епсъм, очевидно просто не можеше да му се изплъзне.
Имаше някои неща, които не признаваше и пред самата себе си и навярно дори не искаше да си даде сметка за тях. Една тайна чувствена страна от нейната същност, която се противеше да осъзнае, която обаче бе факт и дебнеше стаена. Ох, по дяволите! Защо още преди да го бе видяла трябваше да предчувства присъствието му и сребристия пламък на очите, които сякаш проникваха през всичките й дрехи?