Едва в усамотението на малкия салон на Ена Лора можа да даде воля на бунтовните си мисли.
— Ах, проклятие! Мисля, че разбирам как стоят нещата с лейди Маргарет, но не искам постоянно да бъда принуждавана да му се изпречвам на пътя. Защо никой не иска да разбере?
— Съжалявам — рече Хелена, — но може би всичко се дължи на това, че не изглеждаш много категорична, твърдейки, че не можеш да понасяш Ройс!
За миг Лора безизразно се взря в приятелката си, докато дотолкова не се отърси от изненадата си, че успя да отвърне с, както се надяваше, хладен и безразличен глас:
— Мили боже, Ена! Надявам се само, че и други не мислят като теб. Иначе щях да потъна в земята!
Тя смръщи чело, гледайки навъсено пред себе си, но когато отново проговори, гласът й звучеше променено, не толкова самоуверено.
— Мислиш ли, че всички го забелязват? О, боже, Ена, просто не зная какво става! Не зная как да се държа с него! Мразя го… наистина! Просто… в негово присъствие се чувствам странно несигурна и… ах, по дяволите, Ена, не съм свикнала с това, както сигурно си разбрала! — Лора избухна в пресилен смях, но продължи със сериозен глас. — Наистина не зная какво е това! Зная само, че изпитвам антипатия към него и бих искала да престане… да, да престане постоянно да се навърта около мен. Но той продължава да го прави и аз нямам представа защо! Попитах го, но той не пожела да ми каже! Въпреки това мисля… не, чувствам, че той ме преследва! Но защо? Защо?
Лора не разбираше какво я бе подтикнало към този изблик, при това точно пред Хелена, която не би могла да схване тъмните страни на душата й и страховете, които я измъчваха.
— О, Лора, никога не успях да разбера… — започна Хелена, но Лора трескаво я прекъсна с остър смях и небрежно свиване на раменете.
— Скъпа! Аз съм писателка и навярно понякога въображението и склонността ми към драматизъм си правят шега с мен! Моля те да забравиш онова, което чу! А що се отнася до Ройс… тъй като в Лондон ще го срещам по-често, отколкото бих желала, ще трябва просто да го понасям и да се науча да запазвам самообладание. Но смени изражението на лицето си и се опитай да измислиш някакво извинение, така че тази вечер да можем да останем възможно най-дълго сами навън. Мисля, че и двете имаме нужда от малко езда в парка, за да прогоним от главите си всичко вредно и излишно, не мислиш ли? А и кой знае кого бихме могли да срещнем там! Не бе ли споменала за някаква среща с Франко?
27
Мишел Реми, граф Д’Арланжан, не бе на себе си от радост, когато научи, че херцог Ройс е напуснал града и ще се върне най-рано след няколко дена. Въпреки че както и преди Лора бе наобиколена от обожатели, той се чувстваше доста по-самоуверен, когато херцогът не беше наблизо. Изглежда този мъж упражняваше върху Лора странно и разтърсващо въздействие, ако и да се говореше, че бил стар приятел на семейството й и неин някогашен годеник!
„Другите не ме безпокоят — мислеше Мишел. — Лорд Грей е прекалено спокоен и трезв, за да е по вкуса на дъщерята на Жинет, а този господин Форестър, разбира се, изобщо не влиза в сметките. Той не е нищо повече от обикновен ловец на зестра, но Лора естествено знае това и го допуска до себе си, само за да разпалва ревността на останалите си обожатели! Тя е съвършена кокетка, също като майка си!“
Графът бе решен да се възползва от случая, който едва ли някога щеше да се повтори. Бе поканил Лора на една организирана във френското посолство изложба на интересни праисторически предмети, открити неотдавна в пещера в Южна Франция. Знаеше, че това е нещо, което би я заинтересувало. Бе направил всички необходими приготовления за една лека и много интимна вечеря след това. А какво щеше да последва, един бог знаеше! Всичко бе възможно, а той нямаше намерение да чака, докато другите се възползваха от преимуществата си. Щеше да поговори с нея, да я гали, а когато решеше, че е готова за това — отново да й направи предложението, да се омъжи за него. Този път възнамеряваше да спи с нея… и имаше чувството, че тя ще се съгласи, стига да се покажеше достатъчно предпазлив и търпелив.
— Е, и? — попита Хелена.
— Какво и? Какво искаш да знаеш? — отвърна на въпроса й с въпрос Лора, избухвайки в смях от изражението на приятелката си.
— О, Лора, много добре знаеш какво имам предвид! — извика Ена. — Твоят граф, Мишел, какво стана?
— Ох — отвърна Лора с пресилено отегчена въздишка, — все същото, естествено! Заведе ме на тази изложба, а след това в жилището си. Взехме със себе си и нещо за хапване, както и шампанско. Не ме гледай така ужасено, Ена! Не сме правили нищо нередно, уверявам те, въпреки че между блюдата той продължи със своите опити за сближаване и постоянно ми пълнеше чашата. Но аз успях да запазя главата си бистра.