Тази заран на Лора й се искаше, макар и за кратко, да остане сама, далече от всички. Обичаше усещането за свобода, докато сутрин, още преди да се е вдигнала мъглата, препускаше в галоп из парка. По това време всичко тънеше в сумрак, който създаваше впечатление за нереалност, смекчаваше и размиваше цветовете и формите.
Предната нощ не беше спала добре, а в неспокойния сън я преследваха кошмари, в които дракони протягаха към нея огнените си езици и ги увиваха около тялото й. Чувстваше се преследвана, измъчена… и искаше да поразведри главата си, за да си възвърне способността да мисли ясно.
Конярчето изведе жребеца й от обора. Момчето знаеше, че няма нужда да й помага да се качи на седлото.
— Питам се дали всички американки яздят така! — извика един от прислужниците.
— О, не — отвърна Дъфи, конярът, с нотка на гордост в гласа. — Освен това зная, че младата дама носи със себе си пистолет. Лично господин Менъринг ми разказа, че по думите на господарката младата дама боравила с оръжието така добре, както госпожица Ани Оукли от филма за Бъфало Бил.
— Виж ти! — прошепна другото момче със страхопочитание, взирайки се след младата дама, която, облечена в странната си кожена пола-панталон, яздеше не по-зле от някой мъж.
Когато подкара коня си към парка, Лора нямаше представа колко е часа, а и това изобщо не я интересуваше. Все още бе мъгливо и с кожата и косата си тя усещаше обгръщащата я като прозрачен тюл влага. Обичаше тези ранни утринни часове — свежия въздух, изпълващ ноздрите й при всяко вдишване, влажния мирис на листа и треви, едва доловимото ухание на невидими теменужки. Да, точно от това имаше нужда в момента!
Отначало яздеше в лек тръст, но след това пришпори коня в галоп по друг път оживените алеи. Сви по тайна пътечка и накара животното да забави ход, докато не достигна до любимото си местенце, където плачещи върби свеждаха клони над малко изкуствено езерце.
Лора скочи от седлото и се настани удобно, облегната на едно дърво, с молив и бележник в скута. Все още не бе достатъчно светло за писане, а и тя не се чувстваше особено въодушевена. „Какво от това“ — почти замечтано мислеше Лора. Можеше да гледа водните кончета, прехвърчащи по надиплената, забулена в мъгла сребриста водна повърхност. Мислите на Лора витаеха на границата на съзнанието, между съня и будуването. Беше приятно… толкова приятно в тези ранни часове! Но само след няколко часа това място, целият парк, щяха да бъдат напълно променени… изпълнени с оглушителни шумове и крещящи багри!
Лора щеше да си остане в това сънено-мечтателно състояние, ако не бе Фрея, буйната й кобила, която внезапно започна неспокойно да тъпче и рови с копито, вирейки глава и пръхтейки силно. Лора скочи, потупа я по шията и й прошепна няколко успокоителни думи. И тогава инстинктивно почувства онова, което животното отдавна бе усетило, извърна се и ги видя. Двама мъже, едри, широкоплещести и опърпани. Единият носеше тояга, а другият — въже с възел на единия край — обичайните оръжия на побойниците, които рано сутрин се навъртаха из парка. Често я бяха предупреждавали, че може да срещне хора като тях, но сега нямаше никакво време за съжаления и размисъл.
Лора усещаше тежестта на пистолета, който успокоително тежеше в джоба й… но в този миг двамата непознати нападнаха и тя нямаше време да извади оръжието. Без много да му мисли, следвайки инстинкта си, Лора премина в нападение и напълно слиса противниците си. С нейната пола-панталон не й бе трудно да ритне между краката онзи, който бе по-близо до нея, извъртя се като матадор, мушна се под вдигнатата тояга на другия, удари с една ръка китката му, така че той изпусна оръжието, а с другата му нанесе такъв удар по адамовата ябълка, че мъжът се строполи недалеч от своя стенещ и превиващ се съучастник.
Когато двамата се посъвзеха дотолкова, че да се надигнат, тя бе насочила пистолета си към тях — ледено студена и — както разказваше по-късно единият от двамата мъже — с поглед, също толкова застрашителен, колкото дулото на пистолета.
— Сега изчезвайте, момчета… и се радвайте, че ви оставям живи! Не ме карайте да ви надупча! Няма да сте първите негодници, които е трябвало да убия… а аз стрелям отлично! — Видяла, че мъжете не откъсват слисаните си погледи от нея, без да смеят да помръднат, тя продължи заплашително: — Вървете, преди да съм размислила! Хайде, плюйте си на петите! — Двамата това и направиха, дръзвайки в бързината да хвърлят само бегъл поглед назад.
Вече бяха изчезнали, но Лора усещаше, че усамотението и покоят, които обикновено намираше в парка по това време на деня, са окончателно изгубени.
Добре познатият дрезгав глас, достигнал внезапно до слуха й, само още повече влоши нещата.