— Трябва да призная, че се справихте превъзходно! Съжалявам, че не ви се притекох на помощ, но нито за миг не се усъмних, че и сама ще се справите с двама негодници като тези.
— О, по дяволите! Отново вие. Какво правите тук? Пак ли, както обикновено, ме следите? — Напрежението от случилото се и видът на мъжа, който подигравателно я наблюдаваше от коня си, й дойдоха прекалено много!
Той скочи на земята и Лора неволно зае стойка за отбрана, сякаш срещу себе си имаше някой враг, срещу когото трябваше да воюва. Той се засмя.
— Питам се защо искате да се биете с мен, при положение че не съм ви предизвикал по никакъв начин. От кого се боите, Лора — от мен или от самата себе си?
— Тази сутрин нямам никакво желание да споря с вас! Сам видяхте, че и сама мога да се грижа за себе си. Защо тогава…
— Защо? — Ироничният тон бе изчезнал от гласа му. Само с една крачка мъжът се оказа до нея, карайки я да замръзне на място от изненада. — Дявол ви взел! — избухна той. — Какво, за бога, правите тук по това време? Приключения ли търсехте? Нови вълнуващи преживявания, които да опишете?
Неочаквано, без да разбере какво бе станало, Лора се оказа притисната към едно дърво. Всичко това твърде живо й напомни друга една случка… преди време в Мексико. Мъжът бе достатъчно силен, за да държи ръцете й, притискайки я с тялото си, докато… докато тя, полузадушена и бездиханна, не се почувства безпомощна.
— Искам да ви покажа, какво би могло да се случи, Лора — прошепна той с груб глас. — Може би това е онзи вид преживявания, които харесвате!
Тогава, без да бърза, започна да я целува — устните му се плъзнаха от слепоочията към ушите, обратно към клепачите и основата на носа, слязоха към брадичката, докато накрая, когато тя вече имаше чувството, че не би издържала нито миг повече, се спряха на устата й. Твърдите му устни почти болезнено се притиснаха към нейните, принуждавайки ги да се разтворят. В този момент Лора, оглушала за гласа на разума, се предаде във властта на пробуждащата се в нея чувственост и с тих, гърлен стон притисна тялото си към това на мъжа. Страстно… жадно!
Забеляза, че е пуснал ръцете й едва когато неволно го улови за раменете… погали косата му… обви ръце около тялото му и почувства мускулите на гърба му, които потръпваха под пръстите й… Сега всичко й беше безразлично, копнееше той да отиде по-далече от това само да си играе с набъбналите зърна на гърдите й, които се опитваха да се освободят от хватката на корсета.
В края на краищата той бе този, който се овладя пръв. Отскубна се от прегръдката й, като я отблъсна почти грубо.
Дишането му беше неравномерно, а гласът му прозвуча остро.
— О, Исусе! Можех да ле любя с вас тук и сега, ако мъглата вече не се вдигаше и нямаше вероятност всеки момент да се появи някой. Скоро наоколо ще гъмжи от народ. Вашите обожатели навярно не биха разбрали волностите, които понякога си позволяват стари приятели като нас!
Саркастичните му думи й подействаха като студен душ и тя неочаквано се почувства така, сякаш се бе събудила от някакъв кошмар.
— Ох! О, боже! — осъзнаването й подейства като плесница, изтръгна я от транса, който я бе владял, и я изпълни със срам и объркване.
— Стегнете се! — студено рече той. — Какво, по дяволите, ви става? Ако искате да довършим онова, което започнахме, бих могъл да ви отведа в една дискретна къща, съвсем недалеч от тук. — Той прокара пръсти по мокрото й от сълзи лице, а в гласа му неочаквано прозвуча дяволски нежна нотка. — Лоричка! — Неспособна да промълви нито дума, тя се взираше в лицето му. — Желая те, по дяволите! И зная, че ти копнееш за това не по-малко от мен. Защо да се преструваме?
— О, не! Не! — Думите с мъка се отрониха от пресъхналото й гърло.
Той грубо я улови за раменете.
— Лора, за бога, престани да се криеш от самата себе си! И престани да бягаш от мен. Знаеш, че накрая ще ни сполети неизбежното и трябва да си голяма глупачка, ако още не си го разбрала.
Това не бяха негови думи, нито начинът, по който разговаряше с нея, и това ужасно я уплаши. Истина бе, че искаше да отиде с него, където и да я отведеше, искаше да довършат започнатото.
Мъжът продължаваше да я целува, а между целувките шепнеше на ухото й:
— Лора, ела с мен! Забрави всичко и ела с мен. Или искаш да те завлека със себе си? Трябва ли да те метна на седлото и да не те пусна, докато онова, което пламна между нас, изтлее? Не би ли искала да узнаеш дали желанието, което изпитваме двамата с теб, някога ще бъде заситени?
Гласът му… този глас! Не, това бе невъзможно и тя не искаше да повярва, че той бе мъжът, който… не! Не! Всичко бе само заради… заради… О, не можеше да издържи нито миг повече! Чувствата и представите, които будеше у нея, бяха просто непоносими!