— Ха, ха, ха. Нямам теб пред вид. — После погледът му се зарея в далечината. — Много години ги гледам, вече се изморих. Тази е правена по друг калъп. Запазена марка за специално ползуване. Достъп само за висшите класи. Е, хайде, мухльо, довиждане. Обади ми се, като почнеш да носиш ризи по за двайсет долара. Тогава ще намина да ти държа палтото, докато се обличаш.
Хората, които се качваха и слизаха по стълбите, ни заобикаляха. А ние продължавахме да стоим там. Оулз извади една цигара, от джоба си, погледна я, пусна я на цимента и я стри на прах с тока си.
— Прахосник — казах аз.
— Това е само една цигара, приятелю. Не е човешки живот. Пък може след време и да се ожениш за нея, а?
— Хайде, стига.
Той се изсмя горчиво.
— Приказвах, с когото трябва, за каквото не бива. — После додаде кисело: — Да имаш нещо против?
— Нищо против, лейтенанте — отвърнах и слязох по стъпалата. Той каза още нещо, но аз не се обърнах.
Отидох в една закусвалня на „Флауър“. Подхождаше на настроението ми. До вратата висеше ужасно неприличен надпис: „Само за мъже. За кучета и жени вход забранен.“ Обслужването беше също толкова изискано. Келнерът, който ми подхвърли чинията, плачеше за самобръсначка и си взе бакшиша от сумата, без да ме попита. Храната беше проста, но вкусна и сервираха тъмна шведска бира, която ме удари в главата, сякаш беше „Мартини“.
Когато се прибрах в кантората, телефонът вече звънеше. Беше Оулз.
— Идвам веднага. Има нещо ново.
Трябва да е бил в Холивудския полицейски участък или близо до него, защото довтаса след по-малко от двайсет минути. Настани се в стола за клиенти, кръстоса крак връз крак и изръмжа:
— Наприказвах ти глупости. Извини ме. Да забравим всичко това.
— Защо да го забравим? Дай пак да разчовъркаме раната.
— Нямам нищо против. Но без никой да разбере. Има хора, които смятат, че не бива да ти се вярва. Но аз не съм чул да си се забърквал в нещо кой знае колко нередно.
— Какво значеше шегата за двайсетдоларовите ризи?
— Абе глупости, просто ме беше яд. Мислех си за стария Потър. За това, дето казал на секретарката си да каже на един адвокат да каже на прокурора Спрингър да каже на капитан Ернандес, че си му личен приятел.
— Не вярвам да си е направил този труд.
— Нали си се срещал с него? Значи ти е отделил все пак малко време.
— Срещнахме се и толкова. Не го харесах, но това може да е от чиста завист. Прати да ме повикат, за да ми даде един съвет. Той е голяма властна клечка и кой знае още какво. Но не мисля, че е мошеник.
— Още няма измислен чистичък начин да спечелиш сто милиона. Може този, който е най-отгоре, да си мисли, че ръцете му са чисти, но някъде по веригата надолу са притиснали някой нещастник до стената, отнели са му хубав, малък, печеливш бизнес и той е трябвало да го ликвидира за грошове. Честни хора са били уволнени, изкуствено са били качени или свалени цените на акции на борсата, пълномощници са били купувани на килограм, а големи адвокатски фирми са получили хонорари от по сто хиляди, загдето са успели да заобиколят някой закон, изгоден за бедните, но не и за богатите, защото е намалявал печалбата. Големите пари значат много власт, а многото власт често се използува неправилно. Такава ни е системата. Може да е най-добрата, която заслужаваме, но от никое положение не е идеална.
— Абе ти говориш като някой червен — казах аз, колкото да го клъвна.
— Че откъде да знам какъв съм — презрително отговори той. — Още не са ме разследвали. Ама на теб май ти допадна присъдата на журито за самоубийство, нали?
— А какво друго може да бъде?
— Нищо, предполагам. — Той сложи големите си лопатести ръце на бюрото и заразглежда едрите кафяви лунички по тях. — Остарявам. Ей тези кафяви петънца се наричат кератоза. Появяват се, след като минеш петдесетте. Аз съм старо ченге, а старото ченге е от стара коза яре. Има някои неща в смъртта на този Уейд, които не ми харесват.
— Като например? — Облегнах се назад и се загледах в бръчките около очите му, образувани от взиране срещу слънцето.
— Човек с времето се научава да надушва отдалече, когато нещо не е в ред, дори и да знае, че нищо не може да направи. В такива случаи само седи и си приказва, както аз сега. Не ми харесва фактът, че не е оставил писмо.
— Беше пиян. Желанието за самоубийство е било внезапен, безумен порив.
Оулз вдигна избелелите си очи и свали ръцете си от бюрото.
— Разрових цялото му бюро. Пишел си е сам на себе си огромни писма. Пиян или трезв, той е сядал пред машината и е патраквал нещо. Някои писма са направо откачени, други са забавни, трети тъжни. Нещо му е тежало на душата. Все върти и суче около него, но конкретно не е написал нито ред. Ако човек като него реши да се самоубива, би оставил поне две страници писмо.