Първо разговарях с някаква жена, която нищо не знаеше. После с някой от шефовете на заведението с мексикански акцент.
— Желаете да говорите с мистър Менендес ли? Кой се обажда?
— Без имена, амиго, по лична работа.
— Ун моменто, пор фавор.
Почаках доста време. Този път се обади някой от телохранителите главорези. Имах чувството, че говори през цепката на бронирана кола. Вероятно беше просто цепката на лицето му.
— Хайде, казвай! Кой го търси?
— Името ми е Марлоу.
— Кой Марлоу?
— Чик Агостино ли е?
— Не, не е Чик. Хайде де, казвай паролата.
— Иди си смени мутрата. Чух кикот.
— Почакай малко.
— Най-накрая друг глас каза:
— Здрасти, нищожество. Тъкмо гледах някои номера за програмата на бара.
— Най-хубавият номер ще е, ако излезеш и си теглиш ножа.
— Тогава какво ще изпълня на бис?
Засмях се. И той се засмя.
— Нали не си си пъхал носа, където не трябва?
— Ама не си ли чул още? Сприятелих се с още един, който се самоуби. Вече ми викат Целувката на Смъртта.
— Това смешно ли е?
— Не. Освен това миналия следобед пих чай с Харлан Потър.
— Хубаво правиш. Аз лично не близвам чай.
— Та той поръча да внимаваш как се държиш с мен.
— Не го познавам и нямам намерение.
— Ръката му е доста дълга. Единственото, което ми трябва, Менди, е малко информация. Например за Пол Марстън.
— Не съм го чувал.
— Много бързо го каза. Пол Марстън е името, под което Тери Ленъкс се е подвизавал известно време в Ню Йорк, преди да дойде в този край.
— Е, та?
— Проверихме във Федералното бюро за отпечатъците от пръстите му. Няма досие, което значи, че не е служил в армията.
— Е, та?
— Ама всичко ли трябва да ти обяснявам? Това или значи, че онази история за дупката е пълна измишльотина, или че се е случила някъде другаде.
— Аз изобщо не съм ти споменавал къде се е случила, нищожество. Разбери се от дума и си налягай парцалите. Казаха ти, време е да мирясаш най-после.
— Ах, да. Ако направя нещо не по вкуса ти, ще заплувам за Каталина с торба цимент на врата си. Не се опитвай да ме сплашиш, Менди. Вече съм имал работа с професионалисти. Ходил ли си в Англия?
— Бъди разумен, нищожество. В този град какво ли не му се случва на човек. Дори на як мъжага като Големия Уили Магун. Прочети вечерния вестник.
— Ще си го купя, щом казваш. Може дори да са поместили моя снимка. Какво е станало с Магун?
— Нали ти казах — какво ли не. А как — не знам, информацията си я черпя от вестниците. Магун се изрепчил на четирима типове от една кола с невадски номер. Била паркирана точно пред къщата му. Номерът бил невадски, но цифрите били големи, каквито в Невада не слагат. Трябва да е била някаква шега, само че на Магун сега хич не му е до смях, с две гипсирани ръце, един крак, вдигнат нависоко с тежест за опъване, а ченето му на три места с тел е кърпено. Така че Магун вече не е същият юнак. И с теб може да се случи.
— Нещо те е ядосал, а? Видях го как хвърли твоя Чик като топка в стената пред „Виктор“. Дали да се обадя на един приятел от полицията и да му кажа?
— Обади се, нищожество — много бавно произнесе той. — Обади се.
— И ще спомена, че по същото време случайно сме си допивали питиетата с дъщерята на Харлан Потър. За да потвърди и тя показанията ми. Смяташ ли да я посмачкаш и нея?
— Чуй ме внимателно, нищожество…
— Бил ли си изобщо в Англия, Менди? Заедно с Ранди Стар и Пол Марстън или Тери Ленъкс, или както там се е казвал? Може би сте служили в британската армия? Имали сте малък процъфтяващ бизнес в Сохо, но станало много горещо и армията ви се сторила прохладно местенце?
— Стой така.
Останах. Нищо не се случи, само дето чаках и ми отмаля ръката. Прехвърлих слушалката в другата си ръка. Най-после пак се обади.
— Сега ме слушай внимателно, Марлоу. Ако разчовъркаш делото Ленъкс, направо се отпиши. Тери ми беше приятел, а аз също имам чувства. Само в това отношение си приличаме. Бяхме заедно в батальон за командоси. Британски. Случката стана в Норвегия, на един от островите — те там имат милиони. През ноември на 1942. А сега ще си полегнеш ли да ти отпочине малко мозъкът?
— Благодаря, Менди, точно това и ще направя. Тайната ти е на сигурно място. На никой няма да я кажа, само на познатите си.
— Купи си вестник, нищожество. Чети и помни. Големия як Уили Магун. Да го пребият пред собствената му къща! Представи си само изненадата му, като се е събудил от упойката.
И затвори. Слязох до долу, купих си вестник и всичко беше, както ми го бе разказал Менендес. Имаше и снимка на Големия Уили Магун в болничното легло. Виждаше се половин лице и едно око. Останалото превръзки. Сериозно, но не и критично състояние. Момчетата много са внимавали в това отношение. Искали са да остане жив. В края на краищата Уили беше полицай. А в нашия град гангстерите не убиват полицаи. Те предоставят това на малолетните. Докато жив полицай, минал през машината за мелене на месо, е много по-голяма реклама. Рано или късно се вдига на крака и пак се връща на работа. Но от този момент нататък нещо вече не е като преди — последният сантиметър стомана, от който зависи всичко. Той става един самоходен урок за това, колко е нездравословно да притиснеш гангстерите прекалено силно до стената — особено ако си в отдела за борба с порока, храниш се в най-добрите ресторанти и караш „Кадилак“.