Седях и размишлявах така известно време, след което набрах номера на организацията Карн и помолих да ме свържат с Джордж Питърз. Бил излязъл. Оставих си името и казах, че е много спешно. Очакваха го да се върне към пет и половина.
Отидох до Холивудската обществена библиотека и зададох няколко въпроса на гишето за справки, но не намерих онова, което ми трябваше. Затова се върнах в „Олдсмобила“ и слязох до града, до централната библиотека. Намерих там онова, което търсех, в малка книжка в червена подвързия, издадена в Англия. Преписах необходимото и се прибрах у дома. Оттам пак звъннах в организацията Карн. Питърз още го нямаше, затова помолих телефонистката да прехвърли разговора в къщи, когато той се прибере.
Сложих шахматната дъска на малката масичка и наредих една задача, наречена Сфинксът. Беше поместена към края на една книга за шаха от английския гросмайстор Блекбърн — според мен най-динамичният шахматист на всички времена, макар че не би стигнал и до първото стъпало на днешния шах, който много напомня на студената война. Сфинксът се решава в единайсет хода и напълно оправдава името си. Шахматните задачи по начало не са за повече от четири-пет хода. Оттам нататък трудността при решаването им расте в почти геометрична прогресия. Задача в единайсет хода си е чиста проба средновековно мъчение.
Понякога, много рядко, когато особено ми докривее, аз я нареждам и търся нови решения. Това е един хубав, сигурен начин да полудееш. Само дето не крещиш, но за една бройка.
Джордж Питърз ми се обади в шест без двайсет. Разменихме си любезности и съболезнования.
— Забъркал си се в нова каша, както виждам — жизнерадостно каза той. — Защо не се преквалифицираш за някоя спокойна работа като балсамиране на трупове.
— Много време трябва да се обучавам. Слушай, искам да стана клиент на вашата агенция, ако не струва прекалено скъпо.
— Зависи какво ще искаш от нас. Освен това ще трябва да говориш с Кари.
— Не ми се ще.
— Хайде, казвай за какво става дума.
— Лондон гъмжи от такива като мен, но никого не познавам. Там се наричат частни агенти. Вашето бюро сигурно има връзки с някои от тях, а аз трябва да налучквам и най-вероятно ще ме баламосат. Нужна ми е информация, която лесно се получава, но я искам много бързо, преди края на другата седмица.
— Изплюй камъчето.
— Трябват ми сведения за дейността по време на войната на Тери Ленъкс или Пол Марстън независимо под кое име се е подвизавал. Бил е командос. Пленен и ранен през ноември 1942 при нападението срещу някакъв норвежки остров. Искам да знам в какво поделение е служил и какво е станало с него. Всички тези данни ги имат във военното министерство. Информацията не е поверителна, поне така мисля. Да кажем, че е нужна във връзка е наследство.
— За това не ти трябва частно ченге. Можеш сам да научиш всичко, като им пишеш едно писмо.
— Не, Джордж. Може да ми отговорят след три месеца, а на мен ми трябва за пет дни.
— Ти си прав. Нещо друго?
— Да, още нещо. Те държат всички важни архиви в едно място, наречено Съмърсет Хауз. Искам да разбера дали там има нещо и за него в някаква връзка — раждане, женитба, гражданство — каквото и да е.
— Защо ти е?
— Как така защо ми е? Кой плаща?
— Ами ако го няма под никакво име?
— Остава си за моя сметка. Но ако го има, трябват ми заверени копия от всичко намерено. Колко ще ме изръсите?
— Ще питам Карн. Може изобщо да ти откаже. На нас не ни трябва шумотевицата, която ти си печелиш. Ако ми го възложи и ти се съгласиш да не споменаваш познанството си с мен, предполагам, че ще ти струва около триста долара. Онези там вземат евтино по нашите стандарти. Може да ни поискат десет лири, което е по-малко от трийсет долара. Плюс разноските. Да речем, общо петдесет, но Карн не се заема с дело за по-малко от двеста и петдесет.
— Нали съм ви колега, нямате ли специални цени?
— Ха-ха. Той не е чувал такова нещо.
— Обади ми се, Джордж. Искаш ли да вечеряме заедно?