— Да речем, в „Романов“?
— Добре — изръмжах. — Ако ми запазят маса, в което се съмнявам.
— Ще поискам масата на Карн. Знам със сигурност, че ще обядва в дома на един клиент. Иначе ходи само в „Романов“. Той е от каймака на нашия бизнес. Голяма клечка е в този град.
— Ами, глупости. Познавам един човек — познанството ни е делово — който ще го завре под нокътя на малкото си пръстче.
— Браво, момчето ми. Винаги съм знаел, че ще стигнеш далеч. Значи в седем, на бара в „Романов“. Кажи там на главния мошеник, че чакаш полковник Карн. Ще разчисти около теб пространство, за да не ти се навират разни отрепки като сценаристи и телевизионни звезди.
— Значи в седем.
Затворихме и двамата и аз се върнах при дъската със задачата. Но Сфинксът вече не ме интересуваше. След малко Питърз пак се обади и каза, че Кари е съгласен при условие, че не споменават името на агенцията им. И добави, че веднага ще изпрати бърза телеграма в Лондон.
41
На другата сутрин, петък, ми се обади Хауард Спенсър. Отседнал в „Риц-Бевърли“ и ми предложи да се отбия на чашка в бара на хотела.
— Предпочитам във вашата стая.
— Добре, щом предпочитате, стая 828. Току-що говорих с Айлийн Уейд. Много е подтисната. Прочела ръкописа и смята, че лесно може да се завърши. Книгата ще излезе доста по-късно от останалите, но това ще се балансира от рекламата. Предполагам, че ни смятате нас, издателите, за много коравосърдечни. Айлийн ще си бъде в къщи днес следобед. Тя, естествено, иска да ме види, както и аз нея.
— Ще бъда при вас след половин час, мистър Спенсър.
Апартаментът му беше приятен и просторен, със западно изложение. Всекидневната имаше високи прозорци, от които се излизаше на тясно балконче с железни парапети. Мебелите бяха тапицирани с дамаска на бонбонени райета, което в комбинация с килима на цветя придаваше старомоден вид на стаята — само дето всичко, на което човек можеше да постави чашата си, беше покрито със стъкло и освен това забелязах поне двайсет пепелника, нацвъкани къде ли не. Хотелската стая е красноречив симптом за маниерите и възпитанието на отсядащите в нея. „Риц-Бевърли“ не очакваше от своите гости нито кой знае какви маниери, нито добро възпитание.
Ръкувахме се.
— Заповядайте, седнете — покани ме той. — Какво ще пиете?.
— Какво да е, или нищо. Не е задължително да бъда с чаша в ръка.
— На мен ми се иска чаша „Амонтиядо“. Калифорния не е много за пиене през лятото. В Ню Йорк човек може да се справи с четири пъти повече алкохол за сметка на половината махмурлук.
— Аз ще пия уиски с лимонов сок.
Той предаде поръчката по телефона. После седна на едно от креслата в бонбонено райе, свали си очилата и започиа да ги чисти с носната си кърпичка. След това пак си ги сложи, нагласи ги грижливо и ме погледна.
— Предполагам, че имате нещо пред вид, щом предпочетохте да се срещнем тук, а не в бара.
— Ще ви откарам с колата си до Айдъл Вали. Искам и аз да се видя с мисиз Уейд.
Той се почувствува неудобно.
— Не съм сигурен, че иска да ви види.
— Знам, че не иска. Затова ще ви използувам в качеството на пропуск.
— Няма да е много тактично от моя страна.
— Тя каза ли ви, че не желае да ме види?
— Не го каза, но го загатна. — Той се изкашля. — Останах с впечатлението, че ви вини за смъртта на Роджър.
— Да. И го каза направо… на помощник-шерифа, който дойде още тогава. Сигурно го е казала и на лейтенанта, който разследва случая. Но пред следователя не спомена нищо такова.
Той се облегна назад и започна бавно да почесва с пръст дланта на ръката си. Явно му беше навик в моменти на напрегнато мислене.
— Каква полза, ако се срещнете? За нея това беше много страшно изживяване. Предполагам, че напоследък животът й е бил направо ужасен. Защо да я карате отново да преживява всичко? Или искате да я убедите, че нямате никаква вина?
— Тя заяви пред помощник-шерифа, че съм го убил.
— Не го е казала в буквалния смисъл. Иначе…
Звънецът на вратата избръмча. Той стана да отвори. Беше келнерът с напитките. Постави ги на масичката с такива церемонии, сякаш сервираше вечеря със седем основни ястия. Спенсър подписа сметката и му подаде четири долара. Келнерът си излезе. Спенсър взе чашата си с шери и веднага се отдалечи от масичката, сякаш не желаеше да ми подаде моята: Аз не станах да я взема.
— Иначе какво? — попитах.
— Иначе нямаше да пропусне да го каже и на следователя. — Той ме погледна намръщено. — Струва ми се, че говорите глупости. За какво по-точно искахте да ме видите?
— Вие пожелахте да ме видите.
— Само защото, като разговарях с вас от Ню Йорк, вие ми заявихте, че си правя прибързани заключения. — Студено ми поясни той. — Което ми подсказа, че искате да ми обясните нещо. Е, какво е то?