— Моля се на господа да не сте с всичкия си. След което се изгледахме мълчаливо.
42
Още докато прекосявахме Голдуотър Каньон, взе да става горещо. Когато изкачихме върха и започвахме да се спускаме по спираловидния път към долината Сан Фернандо, слънцето ни напече безмилостно и аз направо се задушавах. Хвърлих един Поглед към Спенсър. Беше по сако, но горещината сякаш не му действуваше. Други неща го тревожеха далеч повече. Гледаше право пред себе си и не отваряше уста. Дебел пласт смог се стелеше по дъното на долината. Отвисоко приличаше на ниска мъгла, но като навлязохме в него, Спенсър не се стърпя и заговори:
— Господи, пък аз им завиждам за климата на Южна Калифорния. Какво е това, да не са горили стари автомобилни гуми?
— В Айдъл Вали няма и следа от него — успокоих го аз. — Там духа от океана.
— Радвам се, че има какво да им проветрява главите след преливане. От собствените ми наблюдения върху живеещите в богатите квартали стигам до заключението, че Роджър много сбърка, дето дойде да живее тук. Писателят има нужда от вдъхновение, но не бутилирано. Тук няма нищо друго освен един безкраен махмурлук. Имам пред вид каймака на обществото, разбира се.
Свих от пътя, намалих по прашната отсечка до Входа на Айдъл Вали, после пак излязох на асфалта и не след дълго океанският ветрец се почувствува през пролуката между хълмовете в долния край на езерото. Над големите, гладко окосени ливади се въртяха пръскачки и водните струйки се удряха със свистене в тревата. По това време повечето баровци вече не си бяха по къщите. Личеше си веднага — по спуснатите щори и по начина, по който градинарите бяха паркирали камионетките си — точно насред алеите. Стигнахме къщата на Уейдови и аз паркирах зад „Ягуара“ на Айлийн. Спенсър слезе и тръгна с тежка стъпка по плочите на пътеката. На площадката стоеше Канди — с бяло сако, тъмно, красиво лице и пронизващи черни очи. Всичко си беше по старому.
Спенсър влезе. Канди ми хвърли един поглед и тресна вратата под носа ми. Аз изчаках, но нищо не се случи. Тогава се облегнах на звънеца и се заслушах в мелодичните му звуци. Вратата рязко се разтвори и се показа озъбеният Канди.
— Изчезвай! Изпарявай се! Да не искаш да те наръгам в корема?
— Дошъл съм при мисиз Уейд.
— Тя не ще и да те чуе.
— Марш от пътя ми, селяндур. Тук съм по работа.
— Канди!
Това бе нейният глас, при това доста остър.
Той ми се озъби за последно и отстъпи заднишком. Влязох и затворих вратата. Тя бе застанала до края на едно от срещуположните канапета, а Спенсър стоеше до нея. Изглеждаше великолепно. Беше обута в бели панталони с много висока талия, бяла спортна риза с къси ръкави, а от лявото й джобче се подаваше люлякова кърпичка.
— Канди е станал напоследък истински диктатор — оплака се тя на Спенсър. — Радвам се да те видя, Хауард. Толкова мило, че дойде дотук. Не знаех, че няма да си сам.
— Марлоу ме докара. Той също иска да те види.
— Не мога да си представя защо — хладно забеляза тя. Най-после благоволи да ме погледне, но не останах с впечатлението, че моята едноседмична липса е оставила незаличима празнота в живота й. — Е, слушам ви.
— Това, което имам да кажа, ще ни отнеме известно време.
Тя бавно се отпусна на канапето. Аз седнах на отсрещното. Спенсър се мръщеше. Свали си очилата и ги почисти. Това му даде възможност да се мръщи по-естествено. После седна на другия край на моето канапе.
— Сигурна бях, че ще дойдеш навреме за обяд — обърна се тя към него усмихната.
— Друг път, благодаря.
— Днес не можеш ли? Е, да, сигурно си много зает. Значи искаш само да прегледаш ръкописа.
— Ако ми разрешиш!
— Разбира се. Канди! Ах, сигурно си е отишъл. Ръкописът е в кабинета на Роджър, върху бюрото му.
Спенсър стана.
— Нали може да го взема?
И без да чака отговор на въпроса си, тръгна към кабинета. Направи десетина крачки, спря зад гърба и и ме изгледа хладно и безизразно.
— Защо искахте да ме видите? — кратко полита тя.
— Ами, ей така. Виждам, че пак сте си сложили онзи медальон.
— Често го нося. Той ми е подарък от един много скъп човек, още от едно време.
— Да. Вече ми казахте. Това е някаква английска военна значка, ако не се лъжа?
Тя го хвана за края на дългата златна верижка и го протегна към мен да го разгледам.
— Това е само бижутероко копие. По-малко е от оригинала и освен това е направено от злато и емайл.
Спенсър се върна обратно, седна и сложи на масичката пред себе си дебел куп жълта хартия. Хвърли му един бегъл поглед, след което очите му се впиха в Айлийн.
— Ще разрешите ли да го разгледам по-отблизо? — попитах аз.