— Без съмнение някой ви го е казал — кратко и остро ми отвърна Спенсър.
— Точно така, мистър Спенсър. Някой, който го е срещнал в Ню Йорк след войната и по-късно го е видял тук, в бара на Чейсън, с жена му.
— Марстън не е рядко име — възрази Спенсър, като отпи от уискито си. Обърна главата си настраня и десният му клепач леко се отпусна. Така че аз пак седнах. — Дори Пол Марстън едва ли е единствено име. В телефонния указател на Ню Йорк има деветнайсет Хауард Спенсъровци. При това четирима от тях са само Хауард Спенсъровци без инициал по средата.
— Добре. Но колко Пол Марстъновци могат да имат половин лице, смазано от мина със закъснител, цялото в белези от пластичната операция, с която се е опитал да поправи нещата?
Устата на Спенсър се отвори. От нея излезе някакъв бълбукащ звук. Той извади носна кърпичка и си избърса челото.
— И колко Пол Марстъновци са спасили живота иа двама професионални комарджии на име Менди Менендес и Ранди Стар по същото това време? Те са все още живи и паметта им е много добра. И приказват, когато са на кеф. Защо да се преструваме още, Спенсър? Пол Марстън и Тери Ленъкс са едно и също лице. И това може да се докаже неоспоримо.
Не очаквах някой да подскочи три метра нагоре и да изпищи и никой не го направи. Но има тишини, които са по-пронизващи от писъци. И тази беше точно такава. Тя се стелеше около мен — гъста и сурова. Чу се как в кухнята тече вода. Откъм пътя долетя тъпият звук на търкалящ се вестник, който се удари в портата, после тихото фалшиво подсвиркване на момченце, каращо велосипед.
Усетих отзад, на врата си, леко убождане. Рязко се отдръпнах й се обърнах. Зад гърба ми стоеше Канди с ножа си в ръка. Тъмното му лице беше неподвижно, но в очите му видях нещо, което по-рано липсваше.
— Изморен си, амиго — прошепна той. — Да тя сипя нещо за пиене?
— Благодаря, уиски с лед.
— De pronto, senor24.
Той щракна копчето и затвори ножа, прибра го в джоба на бялото си сако и се отдалечи безшумно.
Чак тогава погледнах Айлийн. Тя седеше приведена напред, стиснала силно ръце. Наведената глава криеше израза на лицето й, ако то изобщо изразяваше нещо. Когато заговори, гласът й беше ясен и безизразен като механичен глас, който ви съобщава точно време по телефона, а продължите ли да го слушате — нещо, което никой не прави, защото е съвсем ненужно, — той ще продължи да ви информира за отминаващите секунди без ни най-малка промяна в интонацията.
— Видях го един път, Хауард. Само веднъж. Изобшо не си проговорихме. Беше много променен. Косата му беше бяла, а лицето — не беше вече същото лице. Разбира се, аз го познах, както и той мен. Погледнахме се. И това беше всичко. После той излезе от стаята и на другия ден напусна къщата й. Това стана в Лорингови. Късно следобед. И ти беше там, Хауард. И Роджър. Предполагам, че и ти си го видял.
— Представиха ни един на друг — отвърна Спенсър. — Знаех за кого е женен.
— Линда Лоринг ми каза, че просто изчезнал. Без да каже защо. Без какъвто и да било скандал. След време тя се разведе с него. Той изпадна. После пак се ожениха. Един господ знае защо. Предполагам, че е останал без пукната пара и му е било безразлично. Знаеше, че съм омъжена за Роджър. Бяхме загубени един за друг.
— Защо? — попита Спенсър.
Канди сложи чашата пред мен, без да каже дума. Погледна към Спенсър, но той поклати глава. Канди излезе тихо от стаята. Никой не му обърна внимание. Все едно, че беше отговорник за реквизита в китайска пиеса — човекът, който мести нещата по сцената, а актьорите и публиката се държат така, сякаш изобщо не съществува.
— Защо ли? — повтори тя. — Няма да ме разбереш. Това, което бяхме имали, беше изгубено. Вече не можехме да си го върнем. В крайна сметка се оказа, че не попаднал в ръцете на гестапо. Може да е имало някой свестен германец, който не се е подчинил на Хитлеровата заповед за командосите. Така че оцелял и се върнал. Едно време си представях как ще го намеря — но такъв, какъвто беше — въодушевен, млад, непокварен. Но да го намеря женен за онази червенокоса пачавра — направо се отвратих. Вече знаех за нея и Роджър. Не се съмнявам, че и Пол е знаел. Както и Линда Лоринг, която сьщо е уличница в известен смисъл, но не напълно. Те са от един дол дренки. Питаш ме защо не съм оставила Роджър и не съм се върнала при Пол. След като е бил в прегръдките й и след като и Роджър е бил в същите винаги разтворени прегръдки? Не, благодаря. На Роджър можех да простя. Той пиеше и не знаеше какво върши. Тревожеше се за работата си и се мразеше за това, че е само един продажен драскач. Беше слаб, нескопосен, разочарован — но можех да го разбера. Защото беше просто един съпруг. А Пол беше или много повече, или нищо. Накрая се оказа едно нищо.