Отпих една голяма глътка. Спенсър бе привършил своето уиски. Чоплеше дамаската на канапето. Беше забравил за купчината хартия пред себе си — недовършения роман на един вече свършил известен писател.
— Не бих го нарекъл нищо — обадих се аз. Тя вдигна очи, погледна ме безизразно и пак ги сведе.
— По-жалко от нищо. — Този път в гласа й имаше нова нотка, на сарказъм. — Той я знаеше какво представлява, нали беше женен за нея. И после, понеже я знаеше какво представлява, взе, че я уби, избяга и се самоуби.
— Той не я е убивал — възразих аз — и вие много добре го знаете.
Тя рязко вдигна глава и се втренчи в мен с празни очи. Спенсър издаде някакъв звук.
— Роджър я уби — продължих аз, — и това също много добре го знаете.
— Той ли ви каза? — тихо попита тя.
— Нямаше защо да ми го казва. Но ми намекна на няколко пъти. И щеше да ми каже след време — на мен или на някой друг. Защото това го разкъсваше отвътре.
Тя бавно поклати глава.
— Не, мистър Марлоу, не това го разкъсваше. Роджър не знаеше, че я е убил. Защото тогава е бил в безсъзнание. Знаеше, че нещо страшно се е случило, и се опитваше да го накара да изплува в съзнанието му, но не можеше. Шокът беше разрушил напълно спомена за извършеното. Може би рано или късно щеше да си спомни, а може и да си е спомнил в последните мигове от живота си. Но не и преди това.
Спенсър почти изръмжа:
— Такива неща, Айлийн, не се случват.
— Случват се — потвърдих аз. — Знам за два много известни случая. Единият беше пияница, който също губеше съзнание, като се напиеше. Уби случайна жена, която забърсал от един бар. Удушил я със собственото й шалче, което се закрепяло с много особена игла. Тя тръгнала с него към дома му и оттам нататък не се знае какво е станало, освен че е била убита и че когато най-после го хванали, носел иглата на вратовръзката си и нямал представа откъде я има.
— Изобщо? — попита Спенсър. — Или само за момента?
— Поне така и не си призна. А вече го няма, за да го питаме. Свърши в газовата камера. Вторият случай беше с един ранен в главата. Живееше с много богат извратен тип, който събираше първи издания, занимаваше се с изискана кулинария и имаше безкрайно скъпа тайна библиотека зад ламперията на стената. Та двамата се сбили. Здравата се пердашили — от стая в стая, цялата къща беше станала на сол, докато накрая на богатия му изневерил късметът. Убиецът, като го хванаха, беше целият в синини и имаше един счупен пръст. Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че имал силно главоболие и че не можел да си намери пътя обратно за Пасадина. Въртял се в кръг с колата и постоянно спирал на една и съща бензиностанция да пита накъде да поеме. Този от бензиностанцията го сметнал за луд и се обадил в полицията. При следващия кръг вече го чакали.
— За Роджър обаче не го вярвам това — настоя Спенсър. — Той не беше по-луд от мен.
— Губеше съзнание, като се напиеше — напомних му аз.
— Аз бях там и видях, като я уби — спокойно каза Айлийн.
Усмихнах се на Спенсър. По-скоро докарах някаква усмивка — може би не беше весела, но усещах, че лицето ми поне се стараеше.
— Тя сега всичко ще ни разкаже — осведомих го аз. — Вие само слушайте. Всичко ще разкаже. Повече не може да се сдържа.
— Точно така — сериозно потвърди тя. — Има неща, които човек и за врага си не иска да разкаже, камо ли за собствения си съпруг. И ако се наложи да го разкажа пред публика, от свидетелската скамейка, на теб, Хауард, няма да ти стане много приятно. Твоят чудесен, талантлив, толкова известен и доходен автор ще се окаже една голяма нула.
Много секси, нали? Само че на хартия. Горкият, как се опитваше да бъде такъв и в живота. Онази жена не значеше за него нищо повече от още една бройка. Проследих ги. Знам, че това е срамно. Редно е поне да кажа, че ме е срам. Но не изпитвам нищо такова. Видях всичко, цялата гнусотия. Къщата за гости, която тя използуваше за любовни срещи, е уединена, със свой отделен гараж и вход, който излиза на една странична задънена уличка, засенчена от огромни дървета. Дойде моментът, като при повечето мъже от типа на Роджър, котато той вече не беше задоволителен любовник. Прекаляваше с пиенето. Той поиска да си тръгне, но тя изскочи подире му чисто гола, развика се и размаха някаква статуетка в ръка. Думите й бяха толкова долни и безсрамни, че никога не бих могла да ги повторя. После се опита да го удари със статуетката. Вие сте мъже и знаете, че няма нищо по-ужасно за един мъж от това, да чуе от устата на една дама думи, които се срещат само по стените на обществените писоари. Той беше пиян, а в подобно състояние често буйствуваше и сега случаят беше точно такъв. Изтръгна статуетката от ръката й. За останалото се досещате.