— Не съм му показал писмото.
— До кого е писмото?
— До сеньор Спенсър.
— Дай го на полицията, Канди. В никой случай на доктор Лоринг. Само на полицията. И друго. Нищо не крий от тях, не разправяй никакви лъжи. Били сме там. Кажи истината. Този път истината и само истината.
Той помълча.
— Си. Ясно. Hasta la vista, amigo.29 И затвори.
Аз се обадих в „Риц-Бевърли“ и поисках да ме свържат с Хауард Спенсър.
— Един момент, ще ви дам рецепцията. После друг глас:
— Рецепцията. Какво желаете?
— Поисках да говоря с Хауард Спенсър. Знам, че е рано, но е много важно.
— Мистър Спенсър напусна хотела още снощи. Отлетя за Ню Йорк в осем часа.
— Извинете. Не знаех.
Отидох в кухнята да си направя кафе. Много кафе. Гъсто, силно, горчиво, вряло, безмилостно, жестоко. Жизненият сок на изморените мъже.
Бърни Оулз ми се обади един-два часа по-късно.
— Хайде, умнико. Идвай тук да си получиш заслуженото.
44
Също като миналия път, само че сега беше ден, седяхме в кабинета на капитан Ернандес, а шерифът се намираше в Санта Барбара, където откриваше Седмицата на Фиеетата. В кабинета бяхме аз, капитан Ернандес, Бърни Оулз, един следовател, доктор Лоринг, който имаше вид, сякаш са го пипнали, докато е правел аборт, и някой си Лофорд — замест-ник-прокурор, — висок, непохватен, безличен мъж, за чийто брат се носеха смътни слухове, че бил шеф на незаконен тотализатор някъде в района на Централно Авеню.
Пред Ернандес имаше купчина листа, изписани със зелено мастило, в телесно розов цвят, с неизрязани краища.
— Това, което ще си кажем, не е официално — обяви Ернандес, след като се настанихме колкото можехме по-удобно в неудобните твърди столове. — Няма стенограф, няма магнитофон. Говорете свободно. Доктор Вайс представлява следователя и ще реши дали е необходимо разследване на причините за смъртта. Да, доктор Вайс?
Докторът беше дебел, жизнерадостен, с компетентен вид.
— Смятам, че няма нужда от следствие. Налице са всички признаци на отравяне с наркотици. При пристигането на бърза помощ жената все още е дишала едва-едва, но е била вече в кома и реакциите й били негативни. На този етап спасяваме едва един процент. Кожата й беше изстинала и дишането се забелязваше само при обстоен преглед. Прислужникът я взел за мъртва. Умря около един час след това. Доколкото разбрах, дамата е страдала периодически от остри атаки на бронхиална астма. Демеролът бил предписан от доктор Лоринг за в краен случай.
— Имате ли сведения или някакви изводи за количеството погълнат демерол, доктор Вайс?
— Смъртоносна доза — отвърна той с лека усмивка. — Не можем да установим точно колко е поела, без да знаем историята на болестта, придобитата или естествена търпимост към препарата. Според собственото й признание погълнала две хиляда и триста милиграма, което е четири-пет пъти повече от смъртоносната доза за един ненаркоман. — Той погледна въпросително към доктор Лоринг.
— Мисиз Уейд не беше наркоманка — стулено заяви доктор Лоринг. — Предписаната доза беше една-две петдесетмилиграмови таблетки. Най-много й разрешавах три или четири на денонощие.
— Да, ама сте й дали петдесет в шишенцето — сряза го капитан Ернандес. — Не смятате ли, че е опасно да се предписват такива големи количества? Толкова ли беше тежка астмата й?
Доктор Лоринг се усмихна високомерно.
— Пристъпите бяха през нередовни интервали, като при всяка астма. При нея не се стигна до статус астматикус — тежки атаки, при които пациентът сякаш се задушава.
— Какво ще кажете, доктор Вайс?
— Ами — бавно произнесе докторът — ако предположим, че писмото не съществува и ако нямаме други сведения за погълнатото количество, възможно е да е взела свръхдоза и без да иска. Амплитудата за безопасна доза не е много голяма. Утре ще знаем със сигурност. Ернандес, за бога, нали няма да скриете писмото?
Ернандес погледна сърдито към бюрото си.
— Тъкмо се чудех. Не знаех, че астмите се лекуват с наркотици. Човек се учи, докато е жив.
Лоринг почервеня.
— Аз казах — в краен случай, капитане. Лекарят не може да бъде навсякъде. Астматичната атака може да започне много внезапно.
Ернандес само го погледна и се обърна към Лофорд.
— Какво ще кажат в прокуратурата, ако предоставя писмото на пресата?
Заместник-прокурорът ме изгледа с празен поглед.
— Този какво прави тук, Ернандес?
— Аз го поканих.
— А аз откъде да знам, че няма да повтори всичко казано на някой журналист?
— Той много плямпа. Както сам разбрахте, като го пипнахте миналия път.
Лофорд се ухили, после се изкашля.