— Откъде сте го взели и как мога да съм сигурен, че заслужава да си губя времето с него?
— Оригиналът се намира в прокуратурата. Няма да му дадат гласност. Защото разкрива едно-две неща, които те дълбоко замразиха.
— Ще ви се обадя. Първо ми трябва одобрението на шефовете.
Затворихме. Отидох до закусвалнята, изядох един сандвич с пилешко месо и изпих едно кафе. Кафето беше престояло, а сандвичът сякаш беше не с месо, а с парцал от стара мръсна риза. Американците поглъщат всичко, стига да е препечено, да е забодено с две клечки за зъби и отвсякъде да стърчи маруля, за предпочитане поувехнала.
Към три и половина се появи Лони Морган. Беше същият дълъг, кльощав, уморен и безизразен представител на човешкия род, както и през онази нощ, когато ме прибра от затвора. Вяло се ръкува с мен и измъкна от джоба си смачкан накет цигари.
— Мистър Шърман, главният ни редактор, ми разреши да намина и да видя какво предлагате.
— Сделката ще се състои само ако приемете условията ми. — Отключих бюрото и му подадох фотокопието. Той бързо прочете четирите страници, после още веднъж — бавно. Видът му стана възбуден — колкото на гробар по време на евтино погребение.
— Я ми дайте телефона.
Побутнах го към него. Той набра някакъв номер, почака и каза:
— Морган на телефона. Дай ми мистър Шърман. — Почака още, говори с още една телефонистка, свързаха го най-сетне и помоли този, с когото говореше, да отиде да се обади от друг телефон. Затвори и зачака с апарата в скута си, с пръст на вилката. Звънна се и той вдигна слушалката, до ухото си.
— Ето, мистър Шърман. — После бавно и отчетливо прочете всичко. От другия край мълчаха. След малко каза: — Един момент, моля. — Свали слушалката и погледна към мен. — Пита как е попаднало във вас?
Аз се пресегнах през бюрото и взех фотокопието.
— Кажете му, че не му влиза в работата как е попаднало у мен. Друг въпрос е откъде съм го взел. Печатът на гърба е достатъчно красноречив.
— Мистър Шърман, това е официален документ от полицейското управление на Лос Анджилиз. Предполагам, че лесно може да се провери достоверността му. Освен това има и цена. — Пак се заслуша и добави: — Да, сър. Тук е, до мен. — Подаде ми слушалката. — Иска да говори с вас.
Гласът беше енергичен, властен.
— Мистър Марлоу, какви са вашите условия? И помнете, че „Джърнъл“ е единственият вестник в Лос Анджилиз, който изобщо би припарил до тази история.
— Но по делото Ленъкс си мълчахте, нали, мистър Шърман?
— Така е. Но тогава всичко приличаше на скандал заради самия скандал. И въпрос не можеше да става кой е убиецът. Сега обаче, ако документът ви е истински, нещата са много по-различни. Какви са условията ви?
— Да отпечатате признанията така, както са, цялостно, във формата на фоторепродукция. В противен случай изобщо няма да ги дам.
— Давате си сметка, надявам се, че ще проверим доколко документът е достоверен.
— Не виждам как, мистър Шърман. Ако попитате в прокуратурата, те или ще отрекат съществуването му, или ще го предоставят на всички останали вестници. Друг избор нямат. А ако питате в полицията, ще ви препратят към прокурора.
— Вие за това не се безпокойте, мистър Марлоу. Имаме си начини. Та какви са условията ви?
— Вече ви казах.
— Но как така, не искате ли да ви се плати?
— Не с пари.
— Е, вие си знаете работата. Може ли пак да говоря с Морган?
Върнах слушалката на Лони Морган. Той каза няколко думи и затвори.
— Съгласен е. Ще взема фотокопието, а той ще го провери. Ще изпълни искането ви. Ще го смали до половин размер, за да заема половината от първа страница.
Отново му подадох фотокопието. Той го погледна и подръпна върха на дългия си нос.
— Ще се разсърдите ли, ако ви кажа, че сте голям глупак?
— Съгласен съм.
— Все още можете да промените решението си.
— Не. Помните ли, като ме докарахте онази нощ от градската Бастилия? Тогава казахте, че имам да се сбогувам с един приятел. Аз в същност така и не се сбогувах с него, както трябва. Но ако публикувате фотокопието… Дълго се бавих, прекалено дълго.
— Добре, приятелю — усмихна се той накриво. — Но въпреки това ви мисля за глупак. Да ви кажа ли защо?
— Ами кажете.
— Знам повече за вас, отколкото предполагате. Това е лошото на нашата професия. Научаваме толкова неща, които не ни влизат в работа. А това ни прави цинични. Та ако това фотокопие бъде отпечатано в „Джърнъл“, много народ ще се ядоса. Прокурорът, следователят, полицията, един влиятелен и могъщ частен гражданин на име Потър и чифт гангстерчета, наречени Менендес и Стар. Така че в края на краищата пак ще се окажете в затвора, ако не в болницата.