— Където кажеш. Нямам кола тази вечер, но ще хвана едно такси.
— Глупости, аз ще мина да те взема, но най-рано след час. Какъв ти е адресът?
Продиктувах й го и затворихме. Запалих лампата на площадката пред къщата, застанах до отворената врата и вдишвах дълбоко нощния въздух. Беше доста застудяло.
Прибрах се и направих опит да се свържа с Лони Морган, но не можах. После ей така, заради номера, поръчах разговор с клуб „Костенурката“ в Лас Вегас, с мистър Ранди Стар. Най-вероятно щеше да откаже да отговори. Но се излъгах. Гласът му беше тих, делови.
— Радвам се да ви чуя, Марлоу. Приятелите на Тери са и мои приятели. С какво мога да ви бъда полезен?
— Менди вече пътува.
— Закъде?
— За Вегас с трима главорези, изпратени от вас, в голям черен „Кадилак“ с червени фарове и сирена. Нали не се лъжа, че колата е ваша?
Той се засмя.
— Във Вегас, както писа един вестникар, и полицейските ни коли са „Кадилаци“. За какво точно става дума?
— Менди се беше скрил в къщата ми с още двама бандити. Възнамеряваше да ми даде да се разбера, с други думи, да ме пребие заради нещо, отпечатано във вестника по моя вина, както той смяташе.
— Вината ваша ли беше?
— Аз не притежавам вестници, мистър Стар.
— А аз не притежавам бандити в „Кадилаци“, мистър Марлоу.
— Може да са били полицаи.
— Това не ми е известно. Нещо друго?
— Той ме удари няколко пъти с пистолета си. Аз го ритнах в стомаха и после го ритнах с коляно в носа. Хич не му хареса. Но въпреки това се надявам да стигне жив в Лас Вегас.
— Ще стигне, щом е тръгнал насам. Съжалявам, но трябва да приключим разговора.
— Само една секунда, Стар. Вие замесен ли сте в историята с Отатоклан, или Менди сам я изработи?
— Моля?
— Не ме занасяйте, Стар. Менди не го беше яд на мен за това, за което претендираше, че го е яд. Иначе нямаше да дойде да се крие в къщата ми и да се опита да ме обработи като Големия Уили Магун. Не се връзва. Той ме предупреди да кротувам и да не чопля делото Ленъкс. Но аз го разчоплих, защото нещата така се завъртяха. Затова той се опита, както вече ви казах, да ме обработи. Но причината е по-сериозна.
— Разбирам — бавно изговори той, но гласът му беше все още мек и тих. — Значи мислите, че има нещо нередно в начина, по който умря Тери? Че не се е застрелял например, а някой друг е свършил тази работа?
— Ако знаех някои подробности, щеше да е по-добре. Той остави признание, което се оказа лъжливо. Написа ми писмо, което получих по пощата. Някакъв келнер или пиколо щял да го измъкне от стаята му и да го пусне в пощенската кутия. Полицията го следяла и не можел да се измъкне. В писмото имаше много тлъста банкнота и последната дума била дописана в момента, в който вече се чукало на вратата. Интересува ме кой е влязъл в стаята.
— Защо?
— Защото ако е бил келнерът или някое пиколо, Тери щеше да допълни още един ред в потвърждение на този факт. А ако е бил полицай, писмото нямаше да бъде пуснато. Така че — кой е влязъл… и защо Тери е написал признанието?
— Нямам представа, Марлоу. Нямам никаква представа.
— Извинете за безпокойството, мистър Стар.
— Моля ви се, радвам се, че се обадихте. Ще попитам Менди дали той няма някаква представа.
— Да… ако го видите някога… жив. Ако ли не — намерете отговор на въпроса ми, въпреки всичко. Докато друг не е сторил това.
— Например вие? — Гласът загрубя, но си остана тих.
— Не, мистър Стар. Не аз. Някой, който може да ни издуха от Вегас, без дори да си поеме дълбоко въздух. Повярвайте ми, мистър Стар. Повярвайте ми. Всичко казано е самата истина.
— А Менди ще го видя жив. За това не се тревожете, Марлоу.
— Така и предположих — че сте в течение. Лека нощ, мистър Стар.
49
Когато „Кадилакът“ спря пред къщи и вратата се отвори, аз излязох на площадката, за да й се обадя. Но възрастният цветнокож шофьор й държеше вратата и тя вече слизаше от колата. После тръгна след нея по стълбата с малко куфарче в ръка. Така че изчаках.
Тя стигна горната площадка и се обърна, към шофьора:
— Мистър Марлоу ще ме закара после в хотела, Еймъс. Благодаря ти за всичко. Ще ти се обадя сутринта.
— Да, мисиз Лоринг. Може ли да задам на мистър Марлоу един въпрос?
— Разбира се, Еймъс.
Той постави куфарчето в антрето, а тя мина покрай нас и ни остави сами.
— „Старея… старея… но все още се ветрея.“ Какво значи това, мистър Марлоу?
— Абсолютно нищо. Но звучи добре. Той се усмихна.
— Това е от „Любовната песен на Дж. Алфред Пруфрок“. А ето още: „Жени излизаха и влизаха и Микеланджело обсъждаха“. Това говори ли ви нещо?