Но Линда я нямаше. И куфарчето го нямаше. Оставих подноса и отворих входната врата. Не бях чул да се отваря, а и тя не беше с кола. Изобщо не бях чул нищо.
В този момент тя се обади зад гърба ми: — Кретен, да не мислиш, че ще избягам?
Затворих вратата и се обърнах. Беше си разпуснала косите, на краката си бе обула на босо пантофки и се бе преоблякла в копринен халат с цвета на залеза, както го рисуват по японските гравюри. Бавно се приближи до мен с неочаквано свенлива усмивка. Подадох й едната чаша. Тя я пое, отпи веднъж-два пъти и ми я върна.
— Много е хубаво — каза. После безшумни и без следа от преструвка се отпусна в прегръдките ми, притисна устата си до моята и отвори устни. Езикът й се докосна до моя. След доста време отметна глава назад, но не махна ръцете си от врата ми. Очите й искряха.
— От самото начало имах такива намерения — призна си тя. — Но се правех на труднодостъпна. Не знам защо. Може би от нерви. В същност не съм леконравна, ни най-малко. Жалко, нали?
— Ако те мислех за такава, щях да започна да те свалям още първия път, в „При Виктор“. Тя бавно поклати глава и се усмихна. Не съм на това мнение. Затова съм тук.
— Е, може би не онази вечер — съгласих се аз. — Тя принадлежеше на друг.
— Или ти изобщо не сваляш по баровете?
— Рядко ми се случва. Осветлението е много лошо.
— А много жени ходят по баровете само за да ги свалят.
— И много стават сутрин със същите намерения.
— Да, но нали алкохолът е възбуждащо средство — поне до известна степен?
— Лекарите го препоръчват.
— Кой спомена нещо за лекари? Я ми дай шампанско.
Аз пак я целунах. Леко, приятно.
— Искам да целуна нещастната ти буза — каза тя. — Гореща е, пари.
— Иначе съм леденостуден.
— Не си. Дай шампанско.
— Защо?
— Ако не го изпием, ще изветрее. Освен това обичам вкуса на шампанското.
— Тогава добре.
— Обичаш ли ме много? Или по-скоро — ще ме обичаш ли, ако легна с теб?
— Не е изключено.
— Не си длъжен да лягаш с мен. Не настоявам кой знае колко.
— Благодаря ти все пак.
— Искам шампанско.
— Колко пари имаш?
— Изобщо ли? Откъде да знам? Около осем милиона долара.
— Реших — ще легна с теб.
— Продажник.
— Шампанското аз съм го купил.
— По дяволите шампанското.
50
Един час по-късно тя протегна голата си ръка, погъделичка ме по ухото и попита: — Би ли се оженил за мен?
— Няма да изкараме заедно и половин година.
— Добре де, дори да е така, не си ли заслужава да опитаме? Ти какво очакваш от живота — пълна застраховка от всякакви рискове?
— Аз съм на четирийсет и две години. Разглезен съм от продължителна независимост. И ти си разглезена — макар и немного — от парите.
— Аз пък съм на трийсет и шест. Нищо срамно няма в това, да имаш пари, нито пък да се ожениш за богата жена. Повечето от онези, които имат пари, не ги заслужават и не знаят какво да правят с тях. Но няма да е за дълго. Ще има още една война и като свърши — никой няма да има пари освен престъпниците. На всички останали ще ни удържат данъци за този, дето духа.
Погалих я по косата и навих един кичур около пръста си.
— Може и да си права.
— Ако искаш, да заминем за Париж и да се позабавляваме. — Тя се повдигна на лакът и ме погледна отгоре надолу.
Виждах блясъка в очите й, но не можех да различа израза им. — Да не си против женитбата изобщо?
— За двама души на всеки сто тя е чудесно нещо. Останалите гледат да я карат някак си. И след двайсет години брак мъжът пак си остава с пръст в устата. Американските момичета са чудесни. Но американските съпруги са големи експанзионистки. Освен това…
— Дай малко шампанско.
— Освен това — продължих аз — за теб нашият брак ще е само случка в живота ти. Единствено първият развод се изживява тежко. След него проблемът е чисто финансов. А за теб и това дори не е проблем. След десет години ще ме срещнеш на улицата и ще се почудиш къде, по дяволите, си го виждала това лице. Ако изобщо ме забележиш.
— Ах, ти, самодоволно, самозадоволено, самонадеяно, недосегаемо копеле! Дай шампанско!
— А така ще ме запомниш.
— На всичко отгоре си и суетен. Страшно суетен, макар че в момента малко си поохлузен. Значи смяташ, че ще те запомня? Независимо за колко мъже ще се омъжа и с колко ще спя, теб ще те запомня? Че защо да те помня?
— Пардон. Надценил съм се. Ще отида за шампанското.
— Ах, колко сме мили и разумни! — продължи тя саркастично. — Аз съм богата, скъпи, и винаги ще бъда безкрайно богата. Мога да ти купя целия свят, само че не го заслужаваш. А ти какво имаш? Празен дом, в който да се завръщаш, без дори куче или котка, малка задушна канцеларийка, в която да стоиш и да чакаш. Дори и да се разведа с теб, пак няма да ти разреша да се върнеш към такъв живот.