— И какво е заключението ви — и защо сте се обадили на Стар?
— Стар и едно лайно на име Менендес, което за момента не е сред нас, са били заедно с Тери в английската армия и се сприятелили. В някои отношения не са редовни граждани — бих казал даже във всяко едно отношение, — но все още са запазили дълбоко в себе си някакво чувство за лично достойнство. Поради очевидни причини тук, в Лос Анджилиз, историята беше старателно потулена. Но и в Отатоклан е имало потулване по съвсем други причини.
— Та какво е заключението ви? — отново попита той доста по-остро.
— А вашето?
Ендикът не ми отговори. Така че му благодарих за времето, което ми отдели, и си тръгнах.
Лицето му беше намръщено, като отварях вратата, но реших, че това е признак на искрена озадаченост. А може да се е опитвал да си припомни как е изглеждала улицата пред хотела и дали е имало пощенска кутия.
Пуснах още едно колелце в действие и това беше. Но то се въртя цял месец, преди да се задвижи машината.
И тогава, един петък сутринта, заварих в чакалнята пред кабинета си някакъв непознат. Беше елегантен мексиканец или просто латиноамериканец. Седеше до прозореца и пушеше кафява цигара с много силен аромат. Беше висок, строен и много елегантен, със спретнати черни мустаци и черна коса, малко по-дълга, отколкото се носи у нас, и светлобежов костюм от някаква рехава материя. На очите си имаше зелени слънчеви очила. Като ме видя, учтиво стана от стола.
— Сеньор Марлоу?
— На вашите услуги.
Той ми подаде сгънат лист хартия. — Un aviso de parte del Senor Starr en Las Vegas, senor. Habla Usted espanol?31
— Да, ако не говорите бързо. Но предпочитам на английски.
— Тогава на английски. За мен това е без значение.
Взех листчето и го разгънах.
„Представям ви Сиско Майоранос, мой добър приятел. Струва ми се, че има какво да ви разкаже. С.“
— Да влезем вътре, сеньор Майоранос.
Отворих вратата и му направих път да мине. Като мина покрай мен, ме лъхна на парфюм. И веждите му бяха ужасно изискани. Но изглежда, че не беше чак толкова изискан, колкото изглеждаше, защото и на двете му бузи имаше белези от удари с нож.
52
Той седна в стола за клиенти и кръстоса крак връз крак.
— Разбрах, че желаете да получите някаква информация за сеньор Ленъкс.
— Интересува ме само последната сцена.
— Аз бях там през цялото време, сеньор. Работех в хотела. — Той сви рамене. — Работата ми беше незначителна и, разбира се, временна. Бях на регистрацията, дневен дежурен. — Английският му беше безупречен, но интонацията беше леко испанска, искам да кажа, латиноамериканска: гласът му се издигаше и спадаше на места, които за американското ухо бяха крайно неуместни. Също като бученето на океана.
— Нямате вид на такъв — забелязах.
— Човек изпада в затруднени положения.
— Кой пусна писмото му до мен?
Той отвори кутия цигари и ми я поднесе.
— Опитайте една от моите. Но аз поклатих глава.
— Прекалено са ми силни. Колумбийските ми харесват, но тези, кубинските, са направо смърт.
Той се усмихна едва-едва, запали една от отровите си и изпусна дим. Беше толкова изискан, че започваше да ме дразни.
— Знам всичко за писмото, сеньор. Мосото се страхуваше да се качи в стаята на сеньор Ленъкс, след като поставиха quarda. Кука или ченге, както го казвате. Така че аз лично отнесох писмото в пощата. Това стана след изстрела — нали разбирате?
— Трябвало е да надникнете в плика — вътре имаше една голяма банкнота.
— Писмото беше запечатано — хладно ми отвърна той. — El honor no se mueve de lado como los con-grejos. Това значи: честта не се движи настрани като раците, сеньор.
— Извинете. Моля ви да продължите.
— Когато влязох в стаята и затворих вратата в лицето на ченгето, сеньор Ленъкс държеше в лявата си ръка една банкнота от сто песос. А в дясната — пистолета. На масичката пред него имаше писмо и друг лист хартия, който не съм чел. Отказах да взема банкнотата.
— Ами да, толкова много пари — обадих се аз, но той не реагира, на саркастичната ми забележка.
— Той обаче настоя, така че накрая се съгласих, взех я и по-късно я дадох на мосото. Изнесох писмото под салфетката на подноса, с който му бяха занесли предишната поръчка кафе. Ченгето ме изгледа, но нищо не каза. Бях стигнал почти до средата на стълбата, когато чух изстрела. Скрих моментално писмото и изтичах пак догоре. Ченгето се мъчеше да разбие вратата с ритници. Аз я отключих. Сеньор Ленъкс беше мъртъв. — Той леко прекара пръст по ръба на бюрото и въздъхна. — Останалото сигурно ви е известно.