— Не говоря с белезници на ръце, капитане. Болеше ме дори да приказвам.
Той се надвеси още повече над мен и ме лъхна на пот и корупция. После се изправи, отиде зад бюрото си и разположи дебелите си бутове в удобния стол. Взе в ръце една линийка и започна да я глади с пръст по ръба, сякаш беше нож. Погледна към Грийн.
— А ти, сержанте, какво чакаш?
— Вашите заповеди.
Грийн отговори така, сякаш мразеше гласа си.
— Всичко ли трябва да ти се казва? Нали си опитен, поне така пише в досието ти. Искам да получа подробни показания за всяко движение на този човек през последните двадесет и четири часа. Може и за повече, но на първо време и толкова стига. Искам да знам какво е правил през всяка една минута. Показанията да се подпишат пред свидетел и да се сверят. След два часа да са на бюрото ми. След това ми го доведи тук чист, спретнат и без никакви белези. И още нещо, сержанте.
Той замълча и прониза Грийн с поглед, от който би се смразил и току-що изпечен картоф.
— Следващия път, когато се случи да задам на някой заподозрян един-два учтиви въпроса, не желая да стърчиш тук и да ме гледаш, сякаш съм му откъснал ухото.
— Разбрано, сър. Да тръгваме — обърна се Грийн към мен сърдито.
Григориъс се озъби насреща ми. Зъбите му отдавна не бяха мити.
— Я да чуем какво ще ни кажеш за довиждане.
— Да, сър — учтиво му отвърнах аз. — Вие, без да искате, ми направихте услуга. С малко помощ от инспектор Дейтън. Разрешихте ми един проблем. На никой не му е приятно да издаде приятеля си, но аз и врага си не бих ви издал. Вие сте не само горила, но и некадърник. Не знаете как се води и най-елементарен разпит. Аз се колебаех и не бях сигурен накъде ще натежат везните, а вие можехте да ги наклоните във ваша полза. Но вместо това започнахте да ме обиждате, да ме замеряте с кафе, да ме биете с юмруци, и то когато не съм в състояние да окажа каквато и да било съпротива. От този момент нататък няма да научите от мен и колко часа показва собственият ви часовник.
Неизвестно защо, той през цялото време не помръдна и ме остави да се изкажа докрай. После се ухили.
— Ти си просто от онези ченгета, дето мразят полицаите — нищо повече.
— Има места, където полицаите никой не ги мрази, капитане, но там вие няма да сте полицай.
Той преглътна и това. Предполагам, защото можеше да си го позволи. Кой знае какво е чувал през живота си. Телефонът на бюрото му звънна. Той го погледна и махна с ръка. Дейтън чевръсто заобиколи бюрото и вдигна слушалката.
— Кабинетът на капитан Григориъс. На телефона инспектор Дейтън.
После се заслуша. Хубавите му вежди леко се намръщиха и той каза тихо:
— Един момент, сър.
Подаде слушалката на Григориъс.
— Съдията Олбрайт, сър. Григориъс се озъби:
— Какво иска това сополиво копеле?
Взе слушалката и я задържа за миг в ръка, за да се успокои.
— Григориъс на телефона. — После известно време слуша какво му говорят. — Да, тук е, в кабинета ми. Зададох му няколко въпроса. Не ще да ни помогне … Какво казахте?
Изведнъж цялото му лице се изкриви в зловеща гримаса. Челото му потъмня от притока на кръв. Но гласът му остана абсолютно непроменен.
— Ако това е заповед, трябва да я получа от началника на нашето управление, съдия Олбрайт … Добре, ще я изпълнявам, докато получа потвърждение … Разбира се … Какво говорите, никой с пръст не го е докоснал … Да, сър, веднага.
Той постави слушалката върху вилката. Стори ми се, че ръката му леко потреперва. Очите му се вдигнаха към мен, после прехвърли погледа си върху Грийн.
— Свали му белезниците — нареди с безизразен глас.
Грийн ги отключи и аз започнах да си разтривам ръцете в очакване на игличките от възстановяващото се кръвообращение.
— Регистрирай го в местния затвор — бавно продължи Григориъс. — Заподозрян е в убийство. Прокурорът ни отнема делото от ръцете. Ама че система имаме …
Никой не помръдна. Грийн беше толкова близо до мен, че чувах тежкото му дишане. Григориъс погледна към Дейтън.
— Ти пък какво чакаш? Да те почерпя сладолед ли?
Дейтън за една бройка да се задави.
— Нищо не сте ми наредили, шефе.
— За теб съм сър, дявол да те вземе! — Шеф съм за сержантите и по-горните чинове. Но не и за теб, малкия, добре го запомни. Хайде вън!
— Да, сър.
Дейтън бързо се насочи към вратата и излезе. Григориъс се надигна тежко, отиде до прозореца и застана с гръб към стаята.