— Необходими са около три години.
— Три години?! — Беше шокиран.
— Толкова. Когато се отказваш, светът ти изглежда различен. Цветовете ги виждаш по-убити, звуците — по-тихи. Трите години включват и повторните запои. Близки хора ще ти се виждат малко чужди, много от тях ще ти бъдат даже противни, но и те ще ти връщат със същото.
— Значи разликата от сегашното положение няма да е кой знае колко голяма. — Той се обърна и погледна стенния часовник. — Дал съм на гардероб в Холивудската гара един куфар, който струва двеста долара. Ако мога да платя за гардероба, ще си купя по-евтин, а скъпия ще заложа за автобусен билет до Лас Вегас. Там мога да си намеря работа.
Нищо не казах, само кимнах с глава, продължих да си седя и бавно да отпивам от чашата си.
— Мислиш си защо не ми е дошла по-рано тази идея — тихо се обади той.
— Мисля си, че зад всичко това се крие нещо, което не ми влиза в работата. Сигурно ли е мястото, или само се надяваш?
— Сигурно е. Един приятел, с когото воювахме заедно, има нощен бар — клуб „Костенурката“. Той е почти гангстер, разбира се — там без това не може, — но иначе е чудесно момче.
— Мога да ти дам за билета и нещо отгоре, но искам да знам, че купеното с тези пари ще изтрае известно време. Я по-добре му се обади по телефона.
— Благодаря ти, но няма нужда. Ранди Стар няма да ме подведе, никога не ме е подвеждал. А за куфара в заложната къща ще ми дадат петдесет долара, знам го от опит.
— Виж какво, толкова мога да си позволя да ти дам. Не съм мекосърдечен лигльо, така че вземай, каквото ти давам, и да те няма. Искам да се отърва от теб, защото имам едно предчувствие.
— Тъй ли? — Той сведе поглед към чашата си. Едва отпиваше от нея. — Виждали сме се само два пъти, и двата пъти ти се държа повече от приятелски с мен. Какво е това предчувствие?
— Че като те срещна следващия път, ще си забъркал огромна каша, от която няма да мога да те измъкна. Не знам откъде идва, но го имам.
Той докосна едва-едва с върха на пръстите дясната страна на лицето си.
— Може би заради това. Придава ми леко зловещ вид, но е рана, получена в честен бой, или по-скоро резултат от такава рана.
— Не е заради белега. Той не ме тревожи ни най-малко. Аз съм частен детектив, а ти си проблем, който не съм длъжен да решавам. Но все пак проблемът съществува. Наречи го предчувствие, ако щеш, или пък ако предпочиташ да бъдеш свръх-учтив, наречи го усет за човека. Може би момичето в „Танцьорите“ те остави не защото беше пиян, а защото и то е усетило същото.
Той се усмихна леко.
— Едно време бяхме женени. Казва се Силвия Ленъкс. Ожених се заради парите й.
Станах и го погледнах ядосано.
— Ще ти изпържа яйца. Трябва да хапнеш нещо.
— Чакай малко, Марлоу, Сигурно се чудиш защо, когато съм без пукнат цент в джоба, не съм поискал от Силвия някой и друг долар, след като тя очевидно е тъпкана с пари. Чувал ли си думата гордост?
— Ще ме умориш, Ленъкс.
— Нима? Моята гордост е по-различна. Тя е гордостта на човека, на когото нищо друго не му е останало. Съжалявам, ако ти досаждам.
Отидох в кухнята, изпържих пушен бекон с яйца, сварих кафе и препекох няколко филийки хляб. Седнахме да ядем в кухненската ниша. Къщата е била строена по времето, когато всички кухни са имали такива ниши.
Казах му, че отивам в кантората, а на връщане ще освободя куфара от гардероба. Той ми подаде квитанцията. Лицето му вече имаше цвят, а очите му не бяха толкова хлътнали, че да ги търсиш, за да ги видиш.
Преди да изляза, поставих бутилката уиски на масичката пред кушетката.
— Ето повод да задействуваш гордостта си — казах. — И обади се, моля те, във Вегас, направи ми тази услуга.
Той само се усмихна и сви рамене. Още му бях ядосан, като слизах по стълбите. Не ми беше ясно защо, както не ми беше ясно защо е гладувал и спал по градинките, но не е заложил дрехите си. Правилата на неговата игра не ми бяха ясни, обаче той строго ги спазваше.
Куфарът се оказа невероятен. Кожата бе избеляла, но личеше, че като нова е била кремава на цвят. А металните части бяха от чисто злато. Беше английско производство и ако такъв изобщо можеше да се купи у нас, той щеше да струва не двеста, а поне осемстотин долара.
Тръснах го на пода пред него. Погледнах шишето на масичката — не го бе докоснал. Беше по-трезв и от мен. Пушеше, но без никакво удоволствие.
— Обадих се на Ранди. Ядоса се защо по-рано не съм го потърсил.
— Налага се непознати да ти помагат. — Посочих куфара. — Това от Силвия ли е подарък?
Той се загледа през прозореца.
— Не. Подариха ми го в Англия много преди да я срещна. Много преди това. Може ли да го оставя при теб, ако имаш да ми заемеш някой стар куфар?