Извадих от портфейла си пет банкноти по двадесет долара и ги сложих пред него.
— Не ти искам гаранция.
— Нямах това пред вид. Ти не си заложна къща. Просто, не ми се ще да го мъкна във Вегас. И не ми трябват толкова много пари.
— Добре, вземи парите, а куфарът нека остане тук. Само че в тази къща много лесно може да влезе крадец.
— Няма значение — каза Тери с безразличие. — Няма никакво значение.
Той си смени дрехите и към пет и половина излязохме да хапнем в близкия ресторант. Никакъв алкохол. После се качи в автобуса на Кауенга, а аз потеглих замислен към къщи. Празният му куфар лежеше върху леглото. Беше го разопаковал, а нещата прехвърли в едно мое леко куфарче. От едната ключалка стърчеше златно ключе. Заключих то, завързах ключето към дръжката и го вдигнах на горния рафт на дрешника. Имах чувството, че не е съвсем празен, но това не ми влизаше в работата.
Нощта беше тиха и къщата по-пуста отвсякога. Наредих шахматните фигури и изиграх френска защита срещу Щайниц. Той ме би на четиридесет и четвъртия ход, но и аз го поизпотих.
В девет и половина звънна телефонът. Гласът ми беше познат.
— Мистър Филип Марлоу?
— На телефона.
— Аз съм Силвия Ленъкс. Видяхме се много за малко миналия месец пред „Танцьорите“. После разбрах, че сте бил много мил и сте изпратили Тери.
— Така беше.
— Предполагам, знаете, че вече не сме женени, но аз все пак се безпокоя за него. Напуснал е апартамента си в Уестууд и никой нищо не знае.
— Забелязах онази нощ колко сте обезпокоена.
— Вижте, мистър Марлоу, аз бях омъжена за този човек. Не съм особено благосклонна към пияниците. Може да съм била коравосърдечна, но може и да съм имала важна работа. Вие сте частен детектив и ако предпочитате, нека поставим отношенията си на професионална основа.
— Отношенията ни не се нуждаят от никаква основа, мисиз Ленъкс. Той е в един автобус на път за Лас Вегас. Един негов приятел ще го вземе на ра бота.
Тя изведнъж се оживи.
— О, Лас Вегас? Боже, колко е сантиментален. Ние там се оженихме.
— Предполагам, че е забравил. Иначе щеше да замине за другаде.
Вместо да ми затвори телефона, тя се засмя. Хубав, звънлив смях.
— Винаги ли сте толкова груб с клиентите си?
— Вие не сте ми клиент, мисиз Ленъкс.
— Може да стана някой ден. Кой знае? Тогава ще попитам така: „Винаги ли сте груб с дамите?“
— Отговорът си остава същият. Този човек беше изпаднал до крайност — гладен, мръсен, без пукнат цент в джоба. Ако си бяхте направили труда, щяхте лесно да го откриете. Но той нищо не поиска от вас, а предполагам, че и сега нищо не иска.
— Не бъдете толкова сигурен по този въпрос — хладно ме отряза тя. — Дочуване.
И затвори.
Беше безкрайно права, разбира се, а аз — ни най-малко. Но все пак нямах чувството, че не бях прав. Бях просто ядосан. Ако се беше обадила половин час по-рано, щях да спукам Щайниц от бой — само дето той беше мъртъв от петдесет години, а партията я разигравах по книга.
3
Три дни преди Коледа получих от Лас Вегас чек за 100 долара заедно с бележка, написана върху хотелска бланка. Благодареше ми, желаеше ми весела Коледа и много щастие и се надяваше скоро пак да се видим. Но послеписът беше най-интересен, „Ние със Силвия караме втори меден месец. Моли да не й се сърдиш, че иска пак да опитаме.“
Останалата част от историята научих от сълзливата рубрика за светски клюки. Рядко ги чета, само когато нямам за какво да се ядосвам.
„На вашата кореспондентка й се разтупа сърчицето, когато научи, че сладурите Тери и Силвия Ленъкс отново са се събрали в Лас Вегас. Тя е по-малката дъщеря на мултимилионера Харлан Потър от Сан Франциско. Силвия е поканила Марсел и Жан Дюо да престроят къщата в Енсино от мазето до тавана по най-последния вик на модата. Ако си спомняте, милички, Кърт Уестърхайм, предпоследният съпруг на Силвия, й подари за сватбата тази къщурка от осемнадесет стаи. Питате, какво става с Кърт ли? Търсете отговора в Сан Тропе, и то, както разбрах, завинаги. Попитайте също и една френска херцогиня с много, ама много синя кръв и две прелестни дечица. А може би питате също, какво е мнението на Харлан Потър за повторната сватба? Можем само да гадаем. Мистър Потър е човек, който никога не дава интервюта. Какво ще кажете за цялата тази история, скъпи мои?“
Захвърлих вестника в ъгъла и включих телевизора. След светския бълвоч дори и боксът се понасяше. Но основните факти сигурно бяха верни. Тези клюкари обикновено не грешат.
Представих си колибката с осемнадесетте стая, придружена от някой и друг потърски милион, да не говорим пък за цялостното обзавеждане от Дюо по последния вик на супермодата. Но не можех да си представя как Тери Ленъкс се мотае по бермуди около плувните басейни и поръчва по вътрешния телефон да му донесат ледено шампанско и препечена яребичка. Но защо пък трябва да си го представям? Ако му харесва да бъде нечия играчка, негова си работа. Аз обаче не исках да го видя повече. А знаех, че е неизбежно — ако не за друго, то поне заради проклетия му кожен куфар, обкован със злато.