Беше пет часът в един дъждовен мартенски ден, когато той влезе в сиромашкия ми мозъчен тръст.
Беше доста променен. Поостарял, съвършено трезв, строг и безкрайно спокоен. Имаше вид на много светски мъж. Безупречно бял шлифер, ръкавици, но без шапка. Всяко косъмче на бялата му коса беше на мястото си.
— Хайде да отидем в някой малък бар да пийнем нещо — предложи той, сякаш се бяхме видели преди десет минути. — Ако не си зает, разбира се.
Не се ръкувахме. Както винаги. Англичаните не се ръкуват непрекъснато като американците и макар че не беше англичанин, бе усвоил някои техни маниери.
— Да минем покрай къщи да си прибереш скъпия куфар. Много се притеснявам за него.
Той поклати глава.
— Ще ти бъда безкрайно признателен, ако го оставиш при теб.
— Защо?
— Така. Нали нямаш нищо против? Напомня ми за времето, когато не бях безполезен прахосник.
— Говориш глупости, но твоя работа.
— Ако се притесняваш да не го откраднат…
И това си е твоя грижа. Хайде да тръгваме за бара.
Отидохме „При Виктор“. Закара ме дотам в двуместен „Джупитър Джауът“ с ръждив цвят и брезентов гюрук. Едва се побрахме вътре. Тапицерията беше от бледа кожа, а металните части ми се видяха сребърни. Не съм маниак на тема коли, но от тази ми потекоха слюнки. Тери каза, че на втора вдигала до сто километра. Лостът за скоростите беше съвсем малък, едва му стигаше до коляното.
— Има четири скорости — осведоми ме той. — Още не са измислили автоматично предаване за такива хали. Обаче не ти и трябва. Тръгва от трета дори и по нанагорнище, но в това интензивно движение от трета повече не можеш да превключиш, така или иначе.
— Сватбен подарък ли е?
— Случайно я видяла в една витрина. Много ме глези.
— Не е лошо да те глезят. Особено ако не трябва да плащаш за това.
Той ми хвърли бърз поглед, но веднага се загледа пак в мокрия паваж. Двойните чистачки меко се плъзгаха по тясното предно стъкло.
— Винаги се плаща, приятелю. Или мислиш, че не съм щастлив?
— Извинявай за гафа.
— Нали съм богат, за какво ми е да съм щастлив, дявол да го вземе?
В гласа му долових горчивина, която по-рано липсваше.
— Как си с пиенето?
— Съвсем на ниво. Оказа се, че спокойно мога да се контролирам, колкото и да е странно. Човек никога не знае.
— Може пък да не си се алкохолизирал? Седнахме в един ъгъл на бара и си поръчахме по един коктейл „гимлет“.
— У нас не могат да го правят — забеляза Тери. — Обикновено смесват лимонов сок, малко джин, захар и хининова вода. А истинският „гимлет“ е наполовина джин и наполовина лимонов сок марка „Роуз“ — само това. Мартинито е нищо в сравнение с него.
— На мен ми е почти все едно какво пия. Как се оправи с Ранди Стар? В нашия бранш е известен като истински гангстер.
Той се облегна назад и се замисли.
— Допускам, че си прав. Те всички са такива. Но на него не му личи. Познавам няколко момчета в Холивуд, които са в същия бизнес и това се вижда от два километра. А Ранди не е такъв. В Лас Вегас бизнесът му е напълно законен. Ако ходиш натам, обади му се, ще видиш какво момче е.
— Едва ли. Не си падам по съмнителните типове.
— Силно казано. Но какво да се прави — в такъв свят живеем. Двете войни ни го довлякоха и няма отърваване. Преди време Ранди, аз и още един приятел преживяхме нещо страшно, което много ни сближи.
— Тогава защо не го помоли за помощ, когато имаше такава нужда?
Той пресуши чашата и кимна на келнера за още.
— Защото нямаше да ми откаже. Келнерът донесе по още едно.
— Приказки. Ако човекът наистина ти е длъжник, трябва да му влезеш и на него в положението — той с удоволствие би се възползувал от всякакъв случай да ти се отплати.
Тери бавно поклати глава.
— Прав си, знам. Ето на — поисках му работа, И работих, докато можех. Но да моля за подаяние и милостиня — това няма да го направя.
— А от непознат човек прие, нали? Тери ме погледна право в очите.
— Когато просиш от непознат, той може да те отмине и да се направи, че не е чул.
Изпихме по три „гимлета“, макар и не двойни, а на него нищо му нямаше. На истинския алкохолик толкова му стига, за да се напие. Затова предположих, че наистина се е излекувал.