От време на време, като наближеха изборите, някой заблуден политик се опитваше да се кандидатира за поста на шерифа Петърсен и дори проявяваше неблагоразумието да го нарече примерно Каменния Профил или Самоопушващата се Шунка, но с това нищо не постигаше. Шерифа си го преизбираха — живо свидетелство за факта как в нашата страна можеш цял живот да заемаш важни обществени длъжности, без да имаш за това други данни освен чиста биография, фотогенично лице и затворена уста. А ако на всичко отгоре изглеждаш добре на седлото — тогава си непоклатим.
Когато двамата с Оулз влязохме, шерифът Петърсен стоеше изправен зад бюрото си, а фотографите вече се изнизваха от другата врата. Шерифът беше с бялата си ковбойска шапка. В момента си свиваше цигара. Вече бе готов да потегли към къщи. Погледна ме сурово.
— Кой е този? — попита с плътен баритон.
— Името му е Филип Марлоу, шефе — отговори Оулз. — Единствено той е бил в къщата, когато Уейд се е застрелял. Искате ли да се снимате с него?
Шерифът ме огледа.
— Не, няма нужда — и се обърна към мъжагата с уморен вид и стоманеносива коса. — Ако ви потрябвам, капитан Ернандес, аз съм на ранчото.
— Да, сър.
Петърсен си запали цигарата с клечка от обикновен кухненски кибрит. Драсна я в нокътя си. Никакви запалки за шерифа Петърсен. Той стриктно се придържаше към установения си образ на мъжествен юначага.
Пожела ни лека нощ и си излезе. Подире му тръгна някакъв субект с непроницаемо лице и жестоки черни очи. Личният му телохранител. Вратата се затвори. Тогава капитан Ернандес седна зад бюрото в огромния стол на шерифа, а стенографът в в ъгъла примъкна масичката си по към центъра, за да има повече простор за действие. Оулз седна на ръба на бюрото и имах чувството, че добре се забавляваше.
— Хайде, Марлоу — започна Ернандес делово, — казвайте, каквото има.
— Защо не ме фотографирахте?
— Нали чухте шерифът какво каза.
— Да, но защо? — захленчих аз. Оулз се изсмя.
— Много добре знаеш защо.
— Искаш да кажеш, защото съм висок, тъмен и хубав и някой може да сбърка и да ме погледне?
— Хайде стига — студено ме сряза Ернандес. — Да пристъпим към показанията ви. Започнете отначало.
Разказах му всичко от игла до конец: срещата ми с Хауард Спенсър, после с Айлийн Уейд, молбата й да намеря съпруга й, как го открих, какво той ме помоли да направя, как го намерих в безсъзнание до храстите и така нататък. Стенографът записваше всяка моя дума. Никой не ме прекъсна. Всичко си беше самата истина. Истината и само истината. Но не и цялата истина. А какво изпуснах, си е моя работа.
— Добре — каза Ернандес, когато свърших. — Но не е пълно. — Той беше хладнокръвен, компетентен и опасен, пустият му Ернандес. Все трябваше да има поне един такъв на служба при шерифа. — Нощта, когато Уейд е стрелял случайно с пистолета си, вие сте влезли в стаята на жена му и сте останали там известно време при затворена врата. Какво правихте там?
— Тя ме извика да попита как е той.
— А защо трябваше да затваряте вратата?
— Уейд още не беше заспал напълно и не исках да вдигам шум. Освен това прислужникът се навърташе наоколо с наострени уши. И накрая тя ме помоли да затворя вратата. Откъде да знам, че това ще се окаже толкова важно?
— И колко време останахте там?
— Не знам. Около три минути.
— Аз пък твърдя, че сте били там около два часа — студено заяви Ернандес. — Ясен ли е смисълът на думите ми?
Обърнах се към Оулз. Той гледаше, в празното пространство. И както винаги, дъвчеше една незапалена цигара.
— Грешно са ви информирали, капитане.
— Ще видим. След като сте били в стаята, сте слезли долу, в кабинета, и сте прекарали нощта на канапето. По-скоро би трябвало да кажа — остатъка от нощта.
— Беше единадесет без десет, когато той ми се обади и ме повика, и много след два, когато за последен път влязох в кабинета през онази нощ. Или остатъка от нощта, ако предпочитате.