Ездачите се разделиха на две групи, както им нареди Руъл, изстрелвайки заповедите си. Всички обърнаха конете си и групите се понесоха в противоположни посоки с бърз бяг. Когато шумът заглъхна и прахта се слегна, Дирдри и Бенджамин се качиха отново в нейната двуколка.
— Ще идем до училището, татко — каза тя. — Ще говорим с учителите и с момчетата, които го познават, а те е възможно да ни подскажат къде би могъл да бъде.
— Идеята ти е добра — кимна Дейвид. — Ние ще идем до Кралската ботаническа градина и ще огледаме наоколо, затова и вие елате там като свършите с училището. — После се обърна с ободряваща усмивка към Александра: — Не се тревожи за момчето, скъпа. Ако не го намерим до довечера, ще дам съобщение във вестниците и ще предложа възнаграждение. Ще намерим момчето — по един или по друг начин. И ще го намерим скоро.
Александра се опита да се усмихне и се отправи към каретата, дълбоко потисната от лошо предчувствие. Сутринта, по време на закуската, инстинктът й бе подсказал, че при Джереми постоянно трябва да има човек. Сега инстинктът й казваше, че Дейвид се лъже, че оптимизмът му за откриването на Джереми е неоправдан.
3.
Джереми усети, че се събужда, но се мъчеше да заспи отново, защото само в забравата на съня можеше да избяга от изгарящата мъка, която го обземаше, щом отвори очи. Но сънят отлиташе, пронизващият студ го разбуди и съзнанието му се възвърна. Сълзи изпълниха очите му и го обхвана смазващо отчаяние. Заплака и затрепери от студ.
Лежеше върху влажната земя в бодливо пасище, а есенното утро настъпваше с леден хлад. Чу мъже да говорят и да се движат край шосето на стотина метра от него, където бяха лагерували през нощта. След малко замириса на пушек от огньовете, които бяха запалили, за да си приготвят закуска.
Слънцето се показа и топлите му лъчи сгряха въздуха. Джереми постепенно спря да трепери. Разбра, че мъжете тръгват по шосето, като пееха и си подсвиркваха весело. Момчето изтри сълзите си и седна.
Парамата, голям град на двайсетина километра западно от Сидни, не беше далеч. По здрач предната вечер Джереми го бе прекосил. Мъжете, пренощували край шосето, бяха изчезнали, но други се задаваха по пътя откъм града. Почти всички вървяха пеш, бяха златотърсачи, тръгнали към златните находища.
Властното желание да избяга не напускаше Джереми. Пълната самота го измъчваше, но единствената друга възможност бе да остане при родителите на баща си. Те бяха добри към него, но в голямата къща бе изпитвал огромно притеснение. Освен това те бяха свързани с необяснимото отношение на майка му към него — голямата мъка, от която Джереми се мъчеше да избяга.
Стана и се отправи към потока, който минаваше през пасището, а в ума му отново се надигнаха въпроси — къде всъщност иска да стигне, как ще се снабдява с храна, как ще се справя с всичко. Бързо отпъди тези въпроси. Мислите за бъдещето будеха мъчителни спомени за миналото и той се съсредоточи върху непосредствените си грижи.
Една от тях бе някой да не разбере, че е беглец, защото тогава щяха да го върнат при родителите на баща му. Напи се с вода от потока, изми лице и се приведе в по-добър вид. Нахлупи каскет, за да прикрие колкото е възможно лицето си и излезе на шосето.
Отначало имаше чувството, че се отличава от останалите хора по пътя, но после се убеди, че никой не го заглежда с особено внимание и най-малко — златотърсачите. Заветната им цел бе да стигнат час по-скоро до находищата, вървяха бързо и го подминаваха. Чифликчиите в каруци и другите пътници бяха малко на брой, но и те почти не поглеждаха Джереми.
Един човек се различаваше от всички други. Беше с шапка и в окъсани пастирски дрехи, носеше принадлежностите си в брезентова торба, а не във вързоп; навито на руло одеяло бе метнато през рамото му. Като го оглеждаше, Джереми си спомни какво бе чувал за скитниците — необвързани с нищо пешеходци по пътеките на австралийската пустош, които носеха със себе си цялото свое имущество. По традиция във всяка ферма им даваха храна — дажба, която да им стигне до следващата ферма по пътя им. Този човек очевидно бе скитник, който е бил принуден по някаква причина да дойде на изток, защото вървеше бързо, озърташе се с недоволен вид и, както се виждаше, бързаше да се върне към самотата на пустошта.
Миризма на дим и на храна се носеше откъм пепелищата, останали след лагеруването на златотърсачите край шосето. Тя напомни на Джереми, че не е хапвал нищо от предната сутрин, но физическото чувство за глад го измъчваше по-малко от острата душевна болка, която не преставаше да го терзае. Той се стараеше да не мисли и за двете си неволи, оглеждаше се и проучваше околността.