Още една нощ Джереми не слезе от коня, но тъкмо когато реши да спре, за да поспи няколко часа, срещна скитник, ухапан от пепелянка. Качи го на товарния кон и го откара до една ферма, с което загуби няколко часа. По-късно падна подкова на един от конете. За да не се нарани кракът му, трябваше да карат бавно, докато стигнат до друга ферма, където Джереми би могъл да смени конете си.
Подир обед на следния ден конете прецапаха през потока Гундару, който бе изхвърлил носени от пороя дървета на повече от километър от брега си. Малкото селище на изток от потока усилено се готвеше за пристигането на пътуващи стригачи, които обикаляха фермите в този район през пролетта. По здрач Джереми свърна към фермата на семейство Полър, където бяха нощували с баба му.
Стопаните се изплашиха от вида му, очите му бяха зачервени, а лицето — изпито от умора.
— Вие сте изтощен, господин Керик — възкликна Мейнар Полър, а жена му се съгласи с тази констатация. — Трябва да се нахраните добре и да поспите една нощ. Ако не си починете, ще паднете от умора.
— Не мога да остана — отвърна Джереми. — Признателен съм ви за любезността, но сега всеки час е от значение за мене. Ако ми дадете нови коне, ще продължа колкото е възможно по-скоро.
Мейнард въздъхна примирено, неохотно се съгласи и отиде да се разпореди за оседлаването на отпочинали коне. Сара Полър бързо приготви супа и силен чай за Джереми и се заинтересува как той и баба му са пресекли придошлия поток Гундару. Докато й разказваше накратко, имаше чувството, че това се е случило в далечното минало. Малко след като се бе нахранил и изпил чая си, видя, че отвън го чакат оседланите коне. Джереми благодари на съпрузите за помощта и пое в сгъстяващия се мрак.
През тази нощ Джереми се събуди на седлото неведнъж, защото конете бяха спрели да пасат и веднага ги връщаше обратно към пътя. Когато се развидели и достигнаха до по-гладки и равни участъци, принуждаваше конете да препускат още по-бързо. Няколко часа след пладне те вече бяха изтощени и Джереми спря в една ферма, за да хапне набързо и да замени конете. Веднага продължи пътешествието си, като намали ход едва когато напълно се стъмни.
Няколко часа преди разсъмване на последния ден Джереми пристигна в странноприемницата Белуедър Ин. Съненият помощник-коняр му помогна да оседлае нови коне и Джереми премина през тъмните тихи улици на Батхърст. Внимателно огледа кой път трябва да хване на кръстовището в началото на предпланините, защото при силната умора не се доверяваше на чувството си за разстояние и посока. Пътят стана по-стръмен, когато заизвива през планината.
Леденият дъх на зимата още се чувстваше на по-голяма височина, а поради умората Джереми усещаше студа по-силно и пристегна кожуха си. На зазоряване стигна до върха на планината. Конете поеха в галоп, а часовете летяха като минути, докато Джереми се спускаше по източните склонове.
Пресече равнината Иму в ранното утро с надеждата, че ще успее да хване обедния влак в Пенрит. Караше в равномерен галоп, като заобикаляше по-бавни ездачи и коли. Копитата на конете му отекнаха по моста над река Нипиан и Джереми пое краткия път за Пенрит. Ала разочарован намали ход, когато се показа гарата, защото на платформата нямаше никакъв влак.
Разочарованието и притеснението го накараха да забрави за умората си. Ако вече минаваше един часа, щеше да е невъзможно да стигне преди три до Сидни.
Запъхтените коне препускаха по улиците към странноприемницата Нипиан Ин, когато Джереми зърна Бъги пред конюшнята.
Бъги подскочи с възторжен вик, но замлъкна и поклати съчувствено глава като огледа Джереми.
— А-а, вижда се, че пътуването е било много изморително — забеляза Бъги.
— Не беше от най-лесните — съгласи се кисело Джереми и скочи от седлото. — Преди колко време замина влакът, Бъги?
— От три дни не е пристигал влак. По неизвестни причини част от релсите при Парамата били повредени и още не са ги поправили — отвърна Бъги.
Джереми знаеше каква е причината и си припомни предупреждението на баба си. Влаковете са били спрени от наемници на Крийви, които сега го очакват някъде в засада по шосето за Сидни.
— Знаеш ли колко е часът? — попита Джереми.
— Да, една-две минути след пладне — отговори Бъги. — Постоянно влизах в чакалнята на странноприемницата, за да гледам часовника и току-що видях, че е дванайсет без няколко минути. Аз ще се погрижа за багажа ти, Джереми. Довел съм някои от нашите коне от Сидни, в конюшнята са. Между тях е твоят млад кон.
Джереми кимна доволен. Неговият кон бе силен и бърз. Поведе изморените животни към конюшнята, а Бъги бързаше пред него, за да изведе коня му. Джереми бързо прехвърли седлото върху собствения си кон, изведе го навън и се впусна по улицата.