— И ми е останала съвсем малко сол — продължи смръщен. — Скоро ще трябва да си намеря някаква работа и да спечеля няколко шилинга, та да си купя достатъчно запаси.
На Джереми приготвената храна изглеждаше повече от достатъчна и нетърпението му нарасна, когато Джарбо свали пилето от огъня. Той го издърпа от шиша в малка тенджерка, после извади картофите от горещата жарава. Върху алуминиева чиния и парче чиста дървесна кора за Джереми Джарбо отряза две парчета от пилето и раздели картофите, като ги поръси пестеливо със сол.
Храната бе още гореща, но Джереми не обръщаше внимание, че пари устата му, и започна да поглъща лакомо своята порция. Под препечената корица пилето бе сочно и ароматно, а картофите бяха чудесно омекнали. Джереми си мислеше, че никога не е ял нещо по-вкусно и бързо лапаше. Джарбо ядеше по-бавно и говореше за храната, като спомена, че тя му е дял от един фермер.
— Фермерът ли ти я даде? — попита Джереми с пълна уста.
— Да, само че той не знае това — отвърна Джарбо. — Както и не знае кой е поправил покривите на бараките му снощи. Поправих му ги в замяна на един честен дял храна.
Момчето запита дали това все пак не е кражба, но не настоя на въпроса си.
— Във всеки случай е много вкусна — добави той и лапна още една хапка.
Черните очи на Джарбо примигнаха закачливо, когато кимна.
— Да, вкусна е. Сигурен съм, че знаеш какво значи честен дял. В Голямата пустош всеки, който спира в някоя овцевъдна ферма, получава безплатна дажба, която да му стигне до следващата ферма. Тъй като си скитник, ти ги разбираш тези работи.
— Вярно е — побърза да се съгласи Джереми. — Така става.
Джарбо се засмя и хвърли една пилешка кост в огъня. Той се бе нахранил и покри с капак тенджерката с остатъка от пилето, после я прибра в торбата си. Затърси нещо в джобовете на палтото си.
— Винаги обичам да си дръпна след ядене — каза той.
Имаше предвид глинената си лула, която извади заедно с малко тютюн от джобовете си. Тютюнът му имаше формата на смокиня, изсушеният тютюнев лист бе пресован така, че по форма големина и цвят да прилича на суха смокиня. С ножчето си Джарбо отряза тънки парченца от смокинята и ги натъпка в лулата си, после я запали с клечка от огъня.
Докато той посмукваше замислено от лулата си, Джереми огризваше последните парченца месо от костите, после ги хвърляше в пламъците. След като се нахрани, от топлината на огъня, от голямата вечеря и умората неудържимо му се приспа. Клепачите му така натежаха, че не можеше да ги държи отворени и си легна вече полузаспал.
Беше късно през нощта и огънят бе догорял, когато се събуди. Джарбо разтърсваше рамото му.
— За мене е време да тръгвам — каза той, събирайки принадлежностите си. — Искаш ли да ти дам остатъка от пилето?
— Не, благодаря ти — отвърна Джереми и седна. — Още съм сит. Искаш ли аз да нося част от багажа ти?
Джарбо се намръщи, тъмното му, белязано лице изглеждаше страшно при слабата светлина от жаравата и Джереми разбра, че той има намерение да го остави самичък. Сдържаността му от първите минути се бе възвърнала и Джарбо поклати глава, сякаш отлагаше въпроса за по-нататък.
— Не, хвърли пръст върху огъня — нареди той кратко.
Джереми посипа жарта с пръст, а Джарбо прибра шишето от вино и останалите неща в торбата си. Преметна вървите на торбата и одеялото върху рамото си заедно с каишката на манерката за вода. Джереми тръгна след него между дърветата, през които проникваше бледата светлина на луната. Близо до шосето Джарбо хвана една пътека между тлеещите огньове на лагеруващи златотърсачи и скоро излязоха на шосето.
Тръгнаха на запад, прекосиха реката по дървен мост и продължиха по шосето. Цял час или повече вървяха в мълчание. Джарбо изглежда съжаляваше, че е проявил нерешителност и не е тръгнал сам, мълчанието му свидетелстваше за раздразнение. Джереми искаше да остане с този човек, но гордостта му бе засегната, че той го смята за натрапник и това го натъжаваше.
Джарбо заговори пръв и каза, че се нуждаят от един дял зеленчуци.
— Значи затова искаше да тръгнеш още през нощта — забеляза Джереми. — Това е най-доброто време да се получи един дял зеленчуци, нали?
— Да, освен това не обичам да ходя по многолюдни шосета и пътеки — призна Джарбо. — Колкото по-малко хора срещам, толкова по-добре за мен.