Пристигнаха във Вилкания в студен, но слънчев ден. Бриз откъм реката вдигаше вихрушки от прах из града. Като яздеха по улиците, Джереми си разменяше поздрави с хора, които са били в тълпата около сала през оня ден, в който той и баба му бяха прекосили реката. Когато се показа кея, Джереми с облекчение видя, че желязното въже за ферибота стоеше опънато през реката и големият, подобен на платформа ферибот чакаше до пристана.
Механикът на ферибота, едър и добродушен, около петдесетгодишен човек, също бе наблюдавал тръгването на Джереми със сала. Той поздрави Джереми приятелски и вдигна шапка на Фиона, представяйки се като Джейк Ръдъл. След като прибра парите за таксата, той отвори вратата на ферибота, за да качат конете.
— Знаех, че ще преплавате реката със сала живи и здрави, господин Керик — похвали се той. — Но съм сигурен, че сега ще я прекосите с по-малко напрежение.
— Не се съмнявам — засмя се Джереми. — На връщане ще се отбия да благодаря на господин Спини, че ни разреши да използваме сала.
— Той ще се зарадва да си поговорите пак. Когато намериха сала пак от тази страна на реката, разбрахме, че наистина много сте бързали. Скоро ще го върнат пак на пристана.
Реката все още беше придошла, но нивото й бе много по-ниско от предишния път. Като завързаха конете, Джейк нагласи руля в края на ферибота и той потегли, като се плъзгаше с трясък по желязното въже.
Джейк управляваше ферибота, като се съобразяваше със скоростта на течението и изразяваше задоволство от нивото на водата.
— През лятото, когато водата намалее и течението стане съвсем бавно, ми отнема много дълго време да прекося реката — обясняваше той. — Но пък тогава тя е толкова плитка, че може да се премине на кон и малко хора използват ферибота. Най-много работа имам, когато докарват остриганата вълна от фермата Тибубъра и я товарят на речните параходи.
— Но не ти е толкова тежко, както когато са докарвали тук и вълна от фермата Уаямба, нали? — забеляза Джереми.
— Така е — отвърна Джейк. — Печалбите от ферибота сега са каквито бяха по-рано, но собственикът му притежава и пристани и лодки, така че печели добре, макар да не е много щедър с надниците.
Джереми слушаше с усмивка, а Джейк продължаваше да говори за реката. Казваше, че дори когато е най-плитка през лятото, цветът й бил същият като сега. Водата винаги имала кален цвят, затова се шегували, че е единствената река на света, която тече с дъното нагоре.
Фериботът се приближи до отсрещния бряг и Джейк умело го спря. Джереми и спътниците му изведоха конете, възседнаха ги и тръгнаха по стръмния бряг, махайки за сбогом на Джейк, който вече връщаше ферибота обратно.
Като изкачиха стръмнината, тримата спътници поеха по пътя на запад. На забележката на Фиона, че този път е доста отдалечен от главния за фермата Тибубъра, Джереми отговори, че главният път е бил прокаран върху първоначално придобита земя, а земите на запад от старите граници на имението до река Дарлинг са били купени по-късно.
— Същото са направили и собствениците на Уаямба — добави той. — Така не само са осигурили повече пасища за овцете, но са предотвратили възможността на западния бряг на реката да се основат други ферми и да нарушават територията на Тибубъра и Уаямба.
— Това не е изключено — каза Фиона. — Допълнително закупената земя е достатъчно голяма, за да изникнат още няколко ферми. Отдавна съм чувала, че размерите на Уаямба и Тибубъра трудно могат да се обрисуват с думи.
Джереми бе съгласен с това и изтъкна, че пътуването му с овцете и каруците през фермата Уаямба му е отнело няколко дни. Продължиха да разговарят, докато се отдалечаваха от реката. Когато тя и градът останаха зад хоризонта, околността отново им напомни за дълбоката пустош, за безкрайните далечни простори. Пътят се точеше през грамадни пространства с обрасли в храсталак хълмове, пасища и пръснати сред тях евкалиптови и други гори.
По залез спряха да лагеруват край няколко полуизсъхнали каучукови дървета и продължиха пътя си рано на другата сутрин. Слънцето изгря, приятната му топлина прогони нощния хлад и събуди новия пролетен ден, изпълнен със забързани животни и пърхащи птици. Тримата спътници стигнаха до чемшировата гора в подножието на Голата планина и свърнаха по пътя, който пресичаше планината и продължаваше на север през имението Тибубъра.
На хребета на планината спряха конете си, за да погледат огромната овцевъдна ферма, която стигаше до далечните хоризонти в три посоки. Бе тъй обширна, че в различните й райони времето не бе еднакво. Към отдалечените кошари на северозапад валеше дъжд, на други места разкъсани облаци хвърляха по земята движещи се сенки, а далнините на юг и на изток блестяха огрени от слънце. Джереми отново изпита странното усещане, че тези простори са му познати, а Фиона гледаше захласната и с благоговение.