— Сигурно изпитваш такова чувство, защото като дете си слушал да се говори за фермата — предположи Фиона. — Бледите спомени от детството могат да превърнат впечатленията от това, което си чул, в чувство, че си го виждал.
Нейното обяснение не отчиташе усещането му, че това чувство само наподобява на спомен за нещо наистина видяно, но Джереми знаеше, че не бе успял да се изрази ясно. Той привидно се съгласи с думите й, след което Фиона се настани удобно с глава на рамото му. След миг дишането й стана равномерно, а Джереми продължи да слуша тихия ромон на дъжда, докато заспа.
В ранните, още тъмни часове на утрото той се събуди с ясен и свеж спомен за съня си — смътното възпоминание за друг сън през първата нощ, която бе прекарал във фермата, сега се превърна в ярък спомен, защото току-що бе сънувал същото нещо. Сънищата му и в двата случая представляваха бързо сменящи се сцени от живота му — от ранно детство до сега. Единствената разлика бе, че сънят, от който току-що се бе събудил, включваше някои от най-последните събития.
Джереми помисли върху съновиденията си, но реши, че те са безсмислени асоциации на подсъзнанието му. Спомни си, че в настъпващия ден ще се види с баба си и към дълбокото вътрешно удовлетворение, което го изпълваше от самото начало на това пътуване, се прибави ново радостно вълнение. Лежеше и слушаше трополенето на дъжда по колибата и чакаше да дойде време за ставане.
Когато прецени, че скоро трябва да се разсъмне, Джереми стана и стъкна огъня под навеса пред колибата. Фиона се размърда щом огънят запращя, а Бъги спря да хърка и се измъкна от одеялото си. Фиона притопли останалото от вечеря ядене, Джереми и Бъги облякоха мушамите си и започнаха да оседлават конете. На зазоряване Джереми чу шум в дървото над колибата. Вдигна очи и видя, че от клоните излита един червен ястреб.
Поеха по мокрия път, конете газеха в локви, но дъждът бе много слаб. След около два часа Джереми разбра, че са стигнали до кошарите Динго, защото видя дългата долина, за която му бе споменал Айзак. Край пътя имаше наредени в кръгове и почернели от огъня камъни на места, където очевидно често бяха лагерували хора.
Дъждът вече едва ръмеше и след малко съвсем спря. Към обед дърветата и храстите се разредиха в подножието на дълъг, бавно издигащ се склон, обрасъл със спинифекс. Джереми се взираше жадно напред, защото интуитивно чувстваше, че главните кошари ще са сред ливадите от другата страна на склона.
Друг червен ястреб — а може да беше и същият — прелетя над главите им и се понесе над пътя пред ездачите. После се издигна нагоре и литна на запад, бързо размахвайки крила. След миг се превърна в точка сред облачното небе и напълно изчезна. Бъги промърмори, че ястребът сигурно се е спуснал надолу за някаква плячка, но не е успял да я клъвне. Джереми се съгласи с кимване на глава, макар да не бе видял нито змия, нито някакво дребно животинче по пътя.
Продължиха да яздят нагоре по невидимата следа, оставена от ястреба. На върха на възвишението спряха рязко, когато пред погледите им се показаха главните кошари. Фиона и Бъги възторжено възкликнаха, но Джереми мълчеше потресен. В гърдите му бушуваха бурни чувства и внезапно прозрение.
Главните кошари се различаваха от останалите също толкова, колкото Тибубъра се различаваше от другите ферми. Склонът се спускаше към огромна долина, през чийто център минаваше обграден от дървета поток. Фермерската къща бе издигната на хълм пред потока. От едната страна на хълма се намираха стригачницата и кошарите, складовете, жилищните сгради, готварницата и други постройки на фермерския комплекс. От другата му страна се простираха цветни овощни градини, край потока бяха наредени къщите на женените пастири, а още по-нататък се виждаше едно аборигенско село.
Най-силно бе впечатлението от фермерската къща. Изникнала внезапно от далечната пустош, тя поразяваше най-напред с вида си. Беше триетажна каменна сграда, заобиколена от красиви градини, и като се изключат колоните на входния портал, не бе украсена с никакви архитектурни детайли. Огромните й размери и правите семпли линии я обграждаха с атмосфера на власт и сила. Къщата доминираше над безбрежните простори наоколо като величествен каменен страж, застанал на хълма.
Изправен пред тази гледка, Джереми отново изпита вълнението от съня, който му се бе явил два пъти в земите на фермата. Целият низ от събития в живота му сякаш го бе водил неизбежно към това място и към този миг. Вътрешното удовлетворение по време на това пътуване бе изникнало от дълбините на душата му, защото някъде в подсъзнанието си от самото начало бе знаел къде отива; чувството, че вижда нещо познато, бе всъщност чувство, че се завръща у дома. Това бе истинското му завръщане.