— Какво великолепие, Джереми — промълви Фиона с благоговение. — Тук е тъй различно от другите ферми с разхвърляните им безразборно бараки и навеси. Но не само по външен вид, тук има нещо… — Гласът й замря, защото не можеше да намери подходящи думи и Фиона въздъхна с възхищение. — Да попаднеш на такова място тъй далеч в Голямата пустош, е истинско чудо. Джереми, нека да останем тук известно време.
Джереми остана безмълвен, обзет от учудване и радост. След няколко мига се обърна към Фиона:
— Не, нека останем тук завинаги, скъпа моя. Нека прекараме тук останалата част от живота си.
— Това ли е мястото, което си търсил? — извика Фиона щастлива. — Търсил си фермата Тибубъра, без сам да го знаеш, така ли е?
Джереми повдигна рамене, загледан в къщата.
— В известен смисъл може би съм го знаел, без да го осъзнавам напълно — отвърна той. — Но мисля, че баба ми го е знаела, затова поиска да дойда тук.
— И да си го знаел, и да не си — обади се весело Бъги, — аз съм страшно доволен. Готов съм да дам почивка на уморените си крака, а по-хубаво място от това не съм виждал в живота си.
— Тук винаги ще бъдеш у дома си, Бъги — увери го Джереми. — Ще имаш дом, в който ще можеш да правиш каквото поискаш.
Изпъкналите очи на стареца светнаха от радост, той се засмя до уши и кимна. Джереми и Фиона се погледнаха усмихнати щастливо и подкараха конете надолу. Някой от пастирите ги бе забелязал и започна да бие камбаната на фермата, за да възвести пристигането на пътниците.
Чистият, мелодичен звън на камбаната се понесе надалече. В същото време природните сили сякаш се съюзиха, за да ознаменуват този миг с чудна красота. Облаците се разкъсаха, огромна сияйна дъга се изви над долината и обагри светлите проблясъци в многоцветието си. Подобно слънчеви лъчи, проникнали през стъклопис, те огряваха долината, която заприлича на огромна катедрала, чийто олтар бе къщата на хълма.
Една жена излезе от къщата и Джереми веднага позна баба си, която тръгна по пътеката през моравата към подножието на хълма. Александра помаха с ръка. Джереми и Фиона отвърнаха отдалече на поздрава й и препуснаха по-бързо по склона. Джереми забеляза, че между колибите в аборигенското село се издига гъст дим.
Само след миг над чаткането на конските копита Джереми дочу — ту извисяващи се, ту снишаващи се — звуците на бамбуковите свирки диджериду, ритмичните удари на палките, после мъжки и женски гласове, които се сливаха в напев. Макар да противоречеше на разума и логиката, Джереми знаеше, че аборигените бяха наблюдавали и чакали. Сега часът бе настъпил и те започваха своя тържествен ритуал, за да отбележат пристигането на новите владетели на Тибубъра.