Джереми се чудеше защо ли Джарбо тъй много държи да избягва хората. По природа той наистина бе самотник, но имаше външност и държание, които лесно биха му осигурили възможността да бъде сам. Ала момчето не се задълбочи в тези мисли. След като мълчанието им бе нарушено, Джарбо продължи да разговаря с Джереми, докато вървяха по шосето под лунната светлина.
Когато свиха по тесен отъпкан път, който минаваше край ферми, се появи нова тема, а тя събуди у Джереми нови въпроси без отговор, свързани с Джарбо. Есенната нощ бе застудяла, Джереми потрепери.
— Да, хладничко е — съгласи се Джарбо, — но в Хобарт1 сега е много по-студено.
— Ти да не идваш от Земята Ван Даймън2? — попита Джереми.
— Няма значение — с груб тон го сряза Джарбо, като съжаляваше, че е споменал за Хобарт. Но вече по-дружелюбно продължи: — Като вземем своя дял зеленчуци, ще си намерим място за лагер и ще накладем огън. Тогава ще ти се стоплят кокалите, нали?
Джереми кимна и се съгласи, озадачен защо Джарбо тъй бързо бе отклонил въпроса му. Струваше му се, че аборигенът има някаква тайна и иска да я скрие от всички, дори от онези, които не биха могли да представляват каквато и да е заплаха за него. След малко Джарбо забави ход, заоглежда една ферма и тихо започна да обяснява какво я прави удобна за техните намерения. Градините й бяха отчасти разкопани и брането на зеленчука бе в началото си. Още по-важно бе, че фермерската къща бе доста отдалечена от пътя и от пътеката, която водеше към зеленчуковите градини.
Като тръгнаха по пътеката, Джарбо извади от брезентовата си торба друга, платнена, и я натъпка в джоба на палтото си. Остави брезентовата си торба, одеялото и манерката до оградата в края на градините.
— Наблюдавай къщата, Джереми — прошепна той. — Свирни ми, ако видиш, че са запалили лампа, или ако чуеш някой да се движи наоколо.
Шепнешком Джереми се съгласи. Джарбо се преметна през оградата с лекота, която не отговаряше на белите му коси и брада, и изчезна в сенките сред бледната лунна светлина. Момчето наблюдаваше къщата. Само тихото бръмчене на насекоми и далечните крясъци на нощни птици огласяваха нощта.
Докато чакаше, Джереми се чудеше дали ще може да остане с Джарбо. Той бе странен и неприветлив човек, но бе единствената стабилна фигура в пълния хаос, настъпил в живота на Джереми. Ясно бе, че Джарбо предпочита да е сам и по всяка вероятност щеше да потегли без момчето на другия ден. Тази възможност го плашеше и Джереми изпитваше ужас пред неприятностите, които го очакваха, ако отново остане без никаква опора.
Чакането му се стори безкрайно, но най-сетне Джарбо изплува от сенките и сръчно се прехвърли през оградата с платнената си торба, напълнена със зеленчуци.
— Взех си честен дял, нито повече, ни по-малко — каза той тихо и мушна платнената торба в брезентовата. — По-малко нямаше да е справедливо, а повече щеше да е кражба. — Метна брезентовата торба през рамо и вдигна останалите си принадлежности от земята. — Да тръгваме, Джереми.
— Защо се забави толкова? — попита Джереми, когато се отправиха отново към шосето.
— Защото трябваше да положа честен труд в замяна на честния дял храна — отговори Джарбо. — Крави бяха съборили оградата до копата сено, затова поправих оградата и прибрах сеното върху копата. Ще излезем на главния път и ще повървим малко по него, после ще си намерим място за лагер.
Джереми изрази задоволство и очакваше да седне скоро край огъня, но това, което Джарбо бе нарекъл „малко“ се оказа твърде голямо разстояние. След като излязоха на главното шосе, пак свиха на запад. Пресякоха равнината Иму, минаха през предпланините и продължиха да се движат по отъпкания път, който се виеше през планината.
Ходенето по този път се превърна в мъчение за Джереми. Краката го боляха от изкачването на стръмни склонове, а на по-голяма височина вятърът бе леденостуден. Измъчваше го и страхът, че ако не може да върви с темпото на Джарбо, той сигурно ще го изостави на следния ден. Този страх действаше като камшик и принуждаваше Джереми да намери сили и да не изостава от спътника си километър след километър.
Няколко часа преди да се зазори, стигнаха до поток и влязоха в гората край брега му. Джарбо запали огън с кремъка си и стоманено щракало, а Джереми веднага се отпусна на земята, разтреперан от студ и почти изтощен. Джарбо продължи да се върти наоколо, да събира по-дълги пръчки и парчета от дървесна кора. Набоде пръчките в земята в права линия на няколко стъпки от огъня, като ги наклони към него и закрепи върху тях кори. Този импровизиран навес задържаше топлината, а разстоянието между него и огъня стана уютно като стая със запалена камина.
2
Старото название на Тасмания, остров на югоизток от Австралия, използван за каторжническа колония. — Бел.пр.