Джарбо развърза въжето, прикрепено към краищата на одеялото, и го разстла. Одеялото, за да не се мокри, бе завито в мушамено палто, а в него бяха нагънати и други дрехи. Джарбо подаде палтото на Джереми.
— Ето, загърни се с него и ще се постоплиш.
Джереми благодари, уви се с дългата мушама и легна. Непромокаемата дреха го предпазваше от влагата на студената земя, но и от нещо още по-съществено. Увит в нея, той се чувстваше по-добре защитен от всичко, което бе превърнало живота му в мъчително изпитание. След миг заспа.
Събуди се бавно, с чувството, че му е топло и удобно. Като отвори очи, видя, че Джарбо е метнал върху мушамата и одеялото си. Самият той седеше до огъня и разбъркваше едно котле. От него се разнасяше апетитен аромат и се смесваше с миризмата на пушек.
Джарбо се обърна към него, като видя, че момчето е седнало и се протяга.
— Добре си поспа, нали? — забеляза той дружелюбно. — Яденето е почти готово.
Джереми отметна одеялото и мушамата, изправи се и отиде до потока. Над птичия хор се чуваше пеенето на златотърсачи, които вървяха по шосето на стотина метра разстояние. Като се наведе над потока, за да се измие, момчето забеляза прав, тесен отвор в гъсталака. Вгледа се по-внимателно и видя, че там има обрасла с трева пътека.
Водата в планинския поток бе леденостудена и Джереми се върна разтреперан при огъня. Джарбо тъкмо бе завързал отново одеялото и мушамата си на руло. Остави го, извади алуминиевата чиния от брезентовата торба и я напълни с яхния от котлето. Гозбата бе гъста и с мръвки, приготвена от останалото пилешко месо с картофи, лук и моркови.
Джереми се безпокоеше дали Джарбо възнамерява да го остави, но не се осмели да го попита. А беше и страшно гладен, устата му се наливаше, докато наблюдаваше как Джарбо разделя гозбата между чинията и котлето. Той подаде на Джереми чинията и лъжица, извади друга лъжица от торбата и започна да яде от котлето.
Докато се хранеха, Джереми спомена за пътеката, която бе забелязал, а Джарбо кимна одобрително.
— Имаш добро око, Джереми. Това е стара пътека, по която минаваха аборигените, за да търгуват в града. Повечето от белите хора не биха я забелязали. За първи път отидох в Сидни с една група аборигени търговци.
— Преди колко време беше това? — попита момчето.
Джарбо дъвчеше замислено и се взираше в пространството.
— Беше преди повече от четиридесет години. Аз съм от племето Аранда, близо до средата на континента. Отне ни около една година да стигнем дотук, пък и трябваше да ловуваме, за да се храним по пътя. Трима от групата останахме в Сидни. Не знам какво стана с другите двама.
— Ти с какво се занимаваше в Сидни?
— С туй-онуй — отвърна Джарбо, а тонът му показваше, че не иска повече въпроси на тази тема.
Като усети предупреждението в гласа на спътника си, Джереми бързо зададе по-неутрален въпрос.
— Много такива пътеки ли използваха аборигените, за да търгуват.
Джарбо кимна утвърдително и отговори, че били многобройни. Той продължи, че Сините планини са част от дълга верига, наречена Големия вододел, която се простирала почти по цялото протежение на континента. По традиция се смятало, че част от веригата не може да бъде пресечена, но всъщност имало множество проправени от аборигените пътеки навсякъде, освен през най-недостъпните места на вододела.
Като се нахраниха, Джарбо извади лулата и тютюна си. Джереми събра съдовете и отиде да ги измие на потока — искаше да покаже готовността си да поеме своята част от работата. Върна ги измити и ги прибра в брезентовата торба, а Джарбо посмукваше замислено лулата си. След известно време разговорът им се възобнови, но сърцето на Джереми замря, като чу, че Джарбо трябвало да продължи пътя си на запад сам.
— Не че го искам — добави Джарбо, — напротив. Ти си добър спътник и добър другар за лагеруване, а малцина такива съм срещал. Но скоро смятам да направя моето завръщане, да се прибера там, където съм роден. Няма да остана по тези места.
— Аз мога да дойда с тебе — с вълнение предложи Джереми.
— Не, не! — Джарбо решително заклати глава. — Както ти казах, моето племе живее много далече, в средата на континента. А има и други причини да не можем да останем заедно. Необичайно е абориген и бяло момче да са спътници. Това може да привлече вниманието, а пък аз не искам такова нещо. Предпочитам изобщо да не ме забелязват.
— Защо?
— Това няма значение — рязко отхвърли въпроса Джарбо. — Просто не искам и не е нужно да говорим повече. А ти си момче, което привлича вниманието. Не си виновен за това, нито те прави грозен, но имаш очи на бъниъп. Твоите очи могат да пробият дупка и в каучуково дърво.