— Какво е това бъниъп?
— Казват, че имало такъв дух, който се крие в потоци и дерета и се нахвърля върху хората, които отиват да пият вода. Скитниците разказват много истории за срещи с някой бъниъп. Не знам дали историите им са истински, но знам, че който види твоите очи, дълго ще си спомня за тях.
— Мога да нахлупвам шапката си над очите.
— Да, но има и други неща. Мисля си, че някои хора вече много се тревожат за тебе. Личи си, че си добре отгледан и възпитан. Майка ти знае ли какво правиш сега?
Джереми извърна глава и в гърдите му се надигна мъка само при мисълта, че трябва да говори за изгарящата го болка.
— Тя не се интересува — отвърна той, като се стараеше да запази спокойствие. — Даде ме на други хора и замина за Шотландия. Можеше да вземе и мене, но ме изостави.
Това обяснение смрази кръвта на Джарбо, решимостта, изписана на лицето му, се замени от състрадание. Той едва не прегърна съчувствено Джереми, но вместо това подръпна шапката си надолу.
— Съжалявам, Джереми — измърмори той. — Струва ми се, че е могла да те вземе. Какво каза баща ти, когато те дадоха на други хора?
— И той не се интересува, защото не ме обича. Аз съм копеле.
Джарбо се покашля смутено и почеса брадата си.
— Е, какво пък, има и много по-лоши работи — успокои го той. — Мога да кажа, че и моите родители не са се венчавали, както правят белите хора. Значи и аз съм нещо като тебе.
— Искаш да кажеш, че и ти си копеле, така ли, Джарбо?
Старецът никак не харесваше тази дума и тъмното му лице се смръщи сурово.
— Всички, които са ме наричали така, са си получили заслуженото — изръмжа той. — И никой не е посмял да ми го повтори. Но ако мерим с аршина на белите, може и да е вярно. — Той вдигна рамене и смени темата. — На кого те даде майка ти? Сигурно на други роднини.
— На родителите на баща ми. Аз почти не ги познавам и не искам да живея с тях.
Джарбо въздъхна недоволно и разтвори ръце.
— Някои неща трябва да се вършат, все едно дали ни харесват или не. Това, което ми казваш, и на мене не ми харесва, но нищо не може да се направи. Не мога да те взема със себе си, но съм сигурен, че баба ти и дядо ти ще се грижат за тебе добре. Можеш да се върнеш по шосето до Пенрит, а там всеки с радост би ти помогнал да се върнеш при своите.
С това за Джарбо дискусията бе приключена, а Джереми изпадна в ужас. Искаше му се да обясни какво чувства, да се моли на Джарбо, но гордостта не му позволяваше.
— Не, но все някак ще се справя — каза тихо той.
— Изборът е твой — нетърпеливо отвърна Джарбо, — и можеш да постъпиш както искаш. Аз ти дадох съвета си, а дали ще ме послушаш, си е твоя работа. — Прибра лулата си в джоба, изправи се и взе одеялото, торбата и манерката си. — Не е като да нямаш дом — промърмори сърдито. — И доколкото разбирам, домът ти не е лош. Ако не си инат като магаре, ще идеш там.
— Не, аз съм скитник.
— Ако ти си скитник, аз съм мериносова овца — сопна му се Джарбо. Пое дълбок дъх, изпусна го и гневът му се смекчи. — Наистина бих искал да те взема със себе си, Джереми, но не мога. Добре би било да сме другари, но няма как.
— Разбирам. Сбогом, Джарбо.
Старецът въздъхна пак, промърмори нещо за сбогом и бързо се отправи към пътеката при потока. Разочарованието тегнеше на Джереми като камък, докато наблюдаваше как Джарбо се отдалечава. Мина му през ум, че той може да се смили и да се върне.
Но минутите се нижеха и заедно с тях гаснеше и надеждата, че Джарбо може да промени решението си. Джереми опря лакти на коленете си и зарови лицето си в длани, а сърцето му се свиваше от болка. Докато беше с Джарбо, мъката от постъпката на майка му бе притихнала и вниманието му бе насочено другаде. Сега тя се върна с нова сила.
Бодрата песен на златотърсачите по шосето се носеше над дърветата. Джереми си помисли, че те се движат с леко сърце, защото са възрастни и могат да разчитат на себе си. Случилото се през този ден бе доказало колко безнадеждно е положението, когато е сам, и какво щастие бе да срещне Джарбо. Но щастието го бе напуснало и Джереми едва се сдържаше да не заплаче.
След малко чу тежки стъпки и веднага подскочи — по пътеката се връщаше Джарбо. Беше задъхан, като че ли е тичал и смръщеното му, брадато, белязано лице изглеждаше свирепо.
— Знаех си, че ще те намеря! — кресна му той. — Какво правиш още тук? Не ти ли казах да идеш при родителите на баща си?