След това бе виждал този човек през няколко месеца, но винаги от разстояние — с изключение на един път. В този случай майка му го бе изпратила за нещо към центъра на града и момчето бе видяло, че баща му приближава по улицата. Джереми се бе спрял и се бе усмихнал, за да го поздрави, като се питаше дали баща му би дошъл някой ден в неговото училище, когато играят крикет, така, както правеха другите бащи. Но сър Мортън бе минал край него, без да го забележи или без да го познае.
Шумът и миризмите на града вече бяха останали зад тях. Каретата се движеше между каменни стени по широка тиха улица, засенчена от дантелените корони на високи дървета. При една порта каретата сви по алея сред красиво оформена градина, която водеше към внушителна триетажна къща във викториански стил с фронтони, кулички и множество орнаменти. Алеята стигаше до кръгъл вътрешен двор пред фасадата на къщата.
Каретата едва бе спряла, когато по стъпалата се спусна неприветлива, набита жена, облечена в строга, семпла рокля; ключовете, закачени на колана й, подсказваха, че тя е икономката. След нея вървеше прислужница, която взе вързопа с дрехи, докато Дейвид и Александра си размениха няколко думи. После Дейвид отново се качи в каретата и потегли нанякъде, а Александра хвана Джереми за ръка и го поведе нагоре по стъпалата, следвайки икономката и прислужницата.
Зад голямата двойна врата се откри просторен вестибюл с висок таван и блестящ паркет; в единия му край имаше дървено стълбище с богата украса. Докато ги водеше към стълбите, икономката съобщи, че една от стаите за гости е приготвена.
— Радвам се, че сте се сетили да направите това, госпожо Роу — отвърна Александра. — Вкъщи ли е госпожица Дирдри?
— Да, госпожо. Върна се преди малко и е в стаята си.
— Помоли я да дойде в стаята на младия господар Джереми, ако обичаш. Бих искала да остане с него до вечерята.
— Много добре, госпожо.
Изисканата, луксозна обстановка и официалното държание на прислугата изглеждаха на Джереми странни, караха го да се чувства неудобно. Но притеснението му намаля, като разбра, че Дирдри е тук. Дирдри беше фотографка, от която майка му и сестрите му много се възхищаваха. Откакто се помнеше Джереми, тя бе честа гостенка в дома им и винаги му бе носила играчки и сладкиши.
Икономката ги въведе в просторна стая на втория етаж, която според Джереми би заела половината от досегашния му дом. Мебелите от добре полирано орехово дърво блестяха като тъмна коприна. Прислужницата и икономката подредиха дрехите на момчето в чекмеджетата, а само след няколко минути се появи Дирдри.
Висока и тънка, тя бе около двайсет и пет годишна и приличаше на майка си, с кестенява коса и дълбоки сини очи. В стила на викторианската мода носеше рокля от бледолилав брокат с висока яка, с корсаж и маншети, украсени с дантела. Дирдри се усмихна лъчезарно, очите й искряха.
— Джереми, миличък! — извика тя радостно. — Очаквах с нетърпение да те видя.
— Добър ден, лельо Дирдри — отвърна той.
Въпреки потиснатото му настроение, сърдечното й шумно приветствие извика бледа усмивка на устните му. Дирдри го прегърна, притисна го към себе си и го целуна.
— Знам, че сега ти е много мъчно — каза му тя. — Но само след няколко дни най-трудното ще е минало и скоро ще бъдеш много по-щастлив.
— Да — промърмори Джереми, като не искаше да й противоречи.
— Дирдри — обади се Александра, — ако останеш при Джереми, аз бих искала да свърша някои работи. Той не бива да е самичък, докато свикне с новото положение.
— Не бива — съгласи се Дирдри. — С голямо удоволствие ще стоя при него, мамо. — Тя се обърна към Джереми и му посочи малка масичка със столове под един от прозорците. — Седни там, Джереми. Ще донеса от моята стая някои неща, които мисля, че ще ти бъдат интересни.
Двете жени излязоха, а Джереми седна на масичката. Ако се съдеше по думите им, очевидно всички вярваха, че след време той ще се приспособи към голямото объркване на живота му, ала той самият го намираше тъй страшно, че едва ли би могъл да го преодолее. И всичко му се струваше съвсем ненужно. Би могъл просто да остане при майка си, макар че мебелите бяха изнесени от дома им. Докато гледаше разсеяно през прозореца, очите му отново се наляха със сълзи, но ги избърса, като си спомни обещанието си.
Дирдри се върна и донесе няколко кутии, наредени върху най-голямата отдолу. Започна да ги отваря и Джереми видя, че в голямата кутия има стереоскоп — апарат, с който могат да се гледат картинки, а по-малките кутии бяха пълни с комплекти от различни фотографии. Една от сестрите му имаше стереоскоп с няколко фотографии и понякога позволяваше на Джереми да ги гледа.