— Е, ще се нагледаш на коне в имението Тибубъра — увери го Дейвид, после се обърна към Александра: — Скъпа, не виждам нищо лошо в това, момчето да остане тук и да погледа конете.
Отново настана мълчание, а Александра погледна Джереми. Той съзна, че докато очите на баща му бяха студени и остри, очите на баба му можеха да бъдат много по-проницателни. Макар да го гледаха с нежност и обич, те сякаш го пронизваха и се мъчеха да прочетат мислите му. След като го погледа доста дълго, тя неохотно кимна:
— Добре. Но бъди внимателен около конюшните, миличък, защото някои от конете са доста буйни.
— Да, госпожо — отвърна Джереми, като едва сдържа въздишката си на облекчение.
Когато излязоха от столовата и другите тръгнаха да вземат палтата, шапките и ръкавиците си, Джереми прекоси къщата и излезе през задния вход. Спусна се по пътеката към вътрешния двор пред конюшните, където един коняр и кочияшът тъкмо бяха впрегнали два коня в каретата. Тя потегли по алеята към главния вход на къщата, за да отведе Мортън и Александра.
После конярят и един ратай изведоха от конюшнята два коня, впрегнати в двуколки, към които вече идваха Дирдри и Дейвид. И двамата се усмихнаха на Джереми, а Дирдри повтори предупреждението на майка си да бъде внимателен, когато се навърта край конете. Баща и дъщеря се качиха в двуколките и бързо се отдалечиха по алеята. Щом излязоха на улицата, Джереми се върна по пътеката вкъщи.
Във вестибюла срещна прислужница, която се спря и го попита дали иска нещо. Джереми отвърна, че ще се качи в стаята си и се насочи към стълбището. Но когато стъпките й заглъхнаха зад гърба му, той сви към страничен вход, извеждащ на алеята. Излезе навън тихо и полетя към улицата.
В заможния квартал Улу, Джереми се почувства просто като един от пешеходците по оживените улици и се поотпусна. Гореше от нетърпение да говори с майка си и тръгна с ускорена крачка през гъстото движение, като заобикаляше карети и товарни коли на пресечките. В квартала Уинярд превозните средства намаляха и момчето най-после стигна до тяхната улица. Затича по нея, но когато къщата им се показа, тръгна по-бавно.
Преди година техен съсед му бе подарил котенце, което умря. Лежеше като заспало, но беше някак различно, у него липсваше нещо съществено. И тяхната къща сега изглеждаше така. Смразяващ страх замени възбудата на Джереми и той отново затича.
Страхът му се засили, когато се стрелна по пътеката и влезе в къщата. Беше съвсем празна, в нея нямаше нито една мебел, нито една вещ. Ехото на собствения му глас сякаш му се подиграваше като влизаше от една празна стая в друга и викаше майка си. Озадачен и изумен, Джереми излезе през кухненската врата в задния двор.
Видя, че съседката им простира пране и се приближи до оградата между двете къщи.
— Госпожо Грифин! — извика Джереми. — Знаете ли къде е майка ми?
Съседката се обърна, изненадана, че го вижда тук, а също и от въпроса му.
— Ама ти не знаеш ли, Джереми? — отвърна тя. — Майка ти вече е на път към Шотландия. Параходът й тръгна рано тази сутрин.
Най-напред Джереми се вцепени, бе тъй потресен от думите на съседката, че продължи да я гледа изумен. После това, което му бе съобщила, се свърза в ума му с други неща и той стигна до заключение, което напълно го обърка, разби самите основи на живота му.
Майка му често си бе спомняла с копнеж за Шотландия, защото и след толкова години, прекарани в Австралия, родната земя продължаваше да й липсва. Джереми дойде до извода, че копнежът й през последните седмици се е засилил тъй много, та майка му дори е заболяла и е започнала да подготвя завръщането си в Шотландия. Първата стъпка бе да уреди Бенджамин, Агнес и Дафни да се изнесат от дома им и да се настанят в други квартири. След това се бе освободила от цялото им имущество.
Последната стъпка бе да се освободи от него, като го даде на семейство Керик. Макар и да е знаела, че Джереми би отишъл където и да е, стига да е с майка си, тя бе предпочела да го остави тук. Тази, която бе смятал за олицетворение на майчината любов, го беше изоставила.
Болката, която изпита, се превърна в изгаряща мъка, в открита рана на уязвимо, незащитено място. Джереми се обърна и затича, страданието му подклаждаше непреодолимо желание да се махне, да избяга от случилото се. Съседката викаше нещо, но той едва я чуваше. Мина тичешком през къщата, по пътеката и се понесе по улицата.
Сълзи замъгляваха очите му, докато бягаше безцелно от една улица към друга. Най-после стигна до оживено кръстовище, където минувачите крещяха по него, когато ги връхлиташе, а кочияшите ругаеха подплашените си коне. Джереми изтри сълзите си, за да проясни погледа си и да не се блъска в хората. Краката му бяха отмалели, гърдите го боляха и едва си поемаше дъх, но трябваше да продължи да тича.