2.
— Предполагам, че сега къщата ти изглежда по-малка — забеляза Мортън. — Казват, че човек обикновено изпитва такова чувство, когато се върне към място, където е живял преди много години.
Александра огледа широкото антре и в ума й нахлу порой от спомени, засилен от горчиво-сладката носталгия, която изпитваше. Тя се обърна към Мортън:
— Ако е живял там като дете, нали? И също така, ако го е напуснал като малък. Аз бях деветнайсетгодишна, когато напуснах тази къща, а и след това съм се връщала тук.
— В такъв случай как ти се струва?
— Почти такава, каквато беше като собственост на баща ми. — Александра отиде до вратата на гостната, после на столовата и огледа мебелите, завити с покривала, за да не се прашат. — Виждам, че е мебелирана добре.
— Да, всички къщи, които давам под наем, са мебелирани — обясни Мортън. — С по-високия наем, който получавам по този начин, се покриват по-бързо разходите и за мебелите, и за имотите.
Александра мина по коридора и излезе през задния вход, а Мортън я последва. Тя загледа градината и си спомни отдавна миналото време, когато бе засаждала цветните лехи тук. Онези лехи бяха заменени с други, но градината и сега бе много приятна в мекия есенен ден през март 1854 година.
Когато слязоха в градината, Александра и синът й видяха, че откъм алеята за карети към тях се приближава набит, прошарен възрастен мъж в работно облекло.
— Добър ден, госпожо, добър ден сър Мортън — поздрави той. — Бях тръгнал към вас, сър Мортън, но видях каретата ви и се върнах. Ако госпожата иска да наеме къщата и има някакви въпроси, бих могъл да й отговоря.
— Не, това е майка ми — отвърна Мортън. — Тази къща бе собственост на нейния баща и семейството им е живяло тук някога, затова искаше да я види отново. Мамо, това е Ходжкинс, който се грижи за няколко от моите имоти.
След като се поздравиха, Александра прояви интерес към името на стареца.
— Преди години човек със същото име работеше като градинар в имението на Макартър в Кампдън парк. Роднини ли сте?
— Да, той бе по-възрастният ми брат, Том — отвърна старецът. — Аз съм Сам Ходжкинс. Тази пролет се навършиха двайсет и шест години от смъртта на Том. Погребан е в черковния двор в Парамата. Той живееше в Кампдън парк, а аз съм прекарал целия си живот тук, но се посещавахме взаимно. Значи вашето семейство е живяло в тази къща, госпожо Керик?
— Да, фамилното ни име бе Хамънд, баща ми бе адвокат. Трудно ми е да повярвам, че е било преди толкова много години. Бързо минава времето, не е ли тъй, господин Ходжкинс?
Сам се усмихна тъжно и напълно се съгласи с тази забележка. Александра продължи да разговаря с него за събития от миналото в Сидни. Когато говореше с по-възрастни хора в града, винаги се питаше дали си спомнят съобщенията във вестниците от септември 1821 година, когато тя бе отвлечена от бандити в Голямата пустош. Ако все още имаше хора, които да си ги спомнят, този старец сигурно бе един от тях, който не можеше да не е чувал за произшествието. Би научил за него от брат си, защото Том Ходжкинс от Кампдън парк бе последният човек, когото бе видяла, преди да я отвлекат.
Но като всички други, и Сам не показваше с нищо, че си спомня. Това бе добре дошло за Александра, която предпочиташе отвличането й да си остане в миналото, тъй като децата й не знаеха за него. Но не се изненадваше, че случаят е потънал в забрава. Спомените избледняха след три десетилетия и произшествието бе погребано заедно с отдавна забравени вестници в прашните архиви.
Нещо повече, тя бе широко известна като собственица на имението Тибубъра. Като такава я знаеха, а всичко друго, свързано с нея, бе засенчено от славата на имението й. Тибубъра и Уаямба със своите овцевъдни ферми бяха станали легендарни, знаеха ги в цяла Австралия като двете огромни имения — опори на западната цивилизация в Нов Южен Уейлс.
Сам спомена нейното имение, като заговори за свой братовчед, който е бил там.
— Джейк беше каруцар до смъртта си преди петнайсет години — продължи старецът. — Направи един курс дотам заедно с още десетина товарни коли, които носеха провизии, а се върнаха натоварени с вълна, но не повтори това пътешествие. Казваше, че там е краят на света, а Джейк не обичаше Голямата пустош.
— Мнозина не я обичат — съгласи се Александра. — Няколко от пастирите, които сме наемали, трябваше да се върнат, защото не можаха да издържат. И не само заради изолираността ни. Австралийската пустош в много отношения е друг вид земя и някои не могат да се приспособят. Но вече не сме така изолирани, както бяхме някога, защото сега речни кораби ни доставят провизии и отнасят балите ни с вълна. По река Дарлинг параходите стигат до Вилкания, а тя е на отсрещния бряг от източните граници на фермите Тибубъра и Уаямба.