Старецът кимна и забеляза, че са настъпили големи промени от времето, когато братовчед му е ходил там. Разговаря още няколко минути с Александра и се канеше да се сбогува, когато Мортън го помоли да остане за малко да поговорят.
— Искам да се направят няколко подобрения в конюшните — обясни Мортън и посочи с бастуна си. — Да идем там и ще ти покажа какво имам предвид. — После се обърна към Александра: — Ще дойдеш ли с нас, мамо?
— Не, ще остана в къщата, докато свършите, Мортън. Приятно ми беше да се запознаем и да поговорим, господин Ходжкинс.
Сам й отговори учтиво, повдигайки каскета си. Заедно с Мортън той се отправи към конюшните, а Александра влезе вътре. Пресече коридора до предната част на къщата и започна да оглежда стаите. Сега, останала сама, когато само стъпките й нарушаваха тишината, спомените й отпреди три десетилетия за живота й тук станаха по-ярки. Но и разговорът й със Сам Ходжкинс бе възкресил горчивите и болезнени спомени за изпитанията й, когато я бяха отвлекли.
Някои неща винаги й напомняха за това произшествие, особено местата, където бандитите я бяха държали като затворница. Едно от тях бе шосето западно от Парамата, в местността, където пресича река Нипиан. На юг от шосето се простираше тъмна гъста гора, останала все още недокосната, макар че околностите й бяха превърнати в пасища и ниви през последните трийсет години. Бандитите я бяха оставяли завързана сред дърветата, докато те ходеха да ограбват близките чифлици.
Но с течение на годините ужасните й спомени за това място се бяха примесили и с приятни асоциации. Дейвид й бе разказал, че като каторжник от лагера в Парамата прекарвал неделните дни в тази гора и мечтаел да си създаде овцевъдна ферма в пустошта. Братът на Мортън, Джонатан, от своя страна казваше, че на това място жена му, Катерин, е дала съгласието си да се омъжи за него. Отишли в гората един ден да обядват на открито и да изпият бутилка вино от Кампдън парк — излет, който бе променил техния живот, а и този на Александра. Джонатан и Катерин, които живееха с трите си дъщери в имението Тибубъра, бяха за нея извор на постоянна радост.
Александра се качи по стълбите и влезе в някогашната си стая. Мебелите, покрити, за да не се прашат, бяха съвсем различни от нейните, но стаята въпреки това й изглеждаше позната. Отиде до прозореца, който гледаше към градината в задния двор и конюшните.
Мортън разговаряше пред конюшните със своя управител, като сочеше ту тук, ту там с бастуна си. Той очевидно никога не се е запитвал, мислеше си Александра, защо по нищо не прилича на Дейвид и на Джонатан. Благодарна му бе, че не бе проявил никакво любопитство в това отношение, защото само тя и Дейвид знаеха кой е истинският баща на Мортън — един от бандитите, които я бяха отвлекли, на име Инос Хинтън. Такъв бе произходът на бледосините очи на Мортън и на родилното петно върху рамото му — особености, които бе предал и на Джереми.
Александра дълго се бе страхувала, че Мортън може да е наследил престъпните наклонности на Инос Хинтън, защото първородният й син бе трудно дете. След време този страх бе изчезнал, защото бе осъзнала, че той просто има труден характер. Мортън държеше хората на разстояние и бавно установяваше връзки, тъй като най-много се боеше от едно — да не се довери на някого, който може да го излъже. Александра бе успяла да спечели неговото пълно доверие и обичта му още като момче и близостта между двамата се бе запазила досега.
През последните години, и особено по време на това си посещение, тя отново бе започнала да се тревожи за Мортън. Бе станал по-раздразнителен и по-затворен отпреди, което показваше, че не е щастлив. Това се отразяваше и на здравето му, защото ядеше прекалено много, сякаш се стараеше да засити някаква вътрешна своя нужда. Една от причините да поиска да дойде с него до тази къща бе желанието й да поговорят насаме и да разбере какво го безпокои. Като видя, че управителят си тръгва, а Мортън се насочва към къщата, Александра слезе долу.
Свали покривалото от едно канапе в гостната и след миг Мортън влезе в стаята.
— Хайде да седнем и да поговорим, Мортън — предложи тя. — Имаме още малко време.
— С удоволствие — отзова се той. — Нашите тихи разговори винаги са ми били приятни, мамо.