Джон Ланчестър
Дългът към удоволствието
Моят немски механик много обичаше
да спори и беше твърде досаден.
Не искаше да признае, че е сигурно,
че в стаята няма носорог.
В памет на баща ми
Накратко за съдържанието, източниците на вдъхновение и структурата на творбата
Това не е стандартна готварска книга. Така направеното разграничение обаче се нуждае от незабавно доуточняване: държа да подчертая, че храня най-дълбоко уважение към традиционната готварска книга, която предлага на читателя набор от рецепти, подредени според основните им съставки и подразделени в обхватни категории, най-често на географски принцип. Сред очарователните белези на жанра е похвалната настойчивост, с която се отдава значение на точността — липсата на една-единствена дума или инструкция би могла да доведе нищо неподозиращия готвач дилетант до съкрушително фиаско. Нима на всекиго от нас не се е случвало да изпълни буква по буква някоя рецепта и едва след това да забележи, че накълцаният лук си стои обвинително върху дъската за рязане, а яденето вече ври? Преди години, в жалкия си опит да смае нещастния обект на своята любов, брат ми преживя един от първите си провали само поради отсъствието на думичката „оскубан“ — пред очите на девойката той извадил от фурната печен фазан, ужасяващ в своя жарък саркофаг от опърлена перушина.
Класическата готварска книга носи белезите на два по принцип несъвместими жанра — енциклопедичния и автобиографичния. От една страна, ни представя света категоризиран, диагностициран, дефиниран, обяснен и подреден по азбучен ред, а, от друга, разголва пред нас човешката душа с цялата й чудатост, като описва любопитни случки и интимни моменти от нечий живот. Всички съществуващи готварски книги образуват своеобразен континуум, който започва с „Larousse Gastronomique“ и завършва със… Смятам, че мога да разчитам на въображението на читателя. Едва ли е необходимо да назовавам поименно която и да е от конкретните творби, довели моята съседка англичанка в Прованс (лека й пръст) до възторженото възклицание: „Знаеш ли, обожавам готварските книги — чета ги като романчета!“
Но както вече казах, това не е стандартна готварска книга. По дух тя прилича най-вече на (а и е повлияна от) кулинарно-философско-автобиографичното произведение „Физиология на вкуса“ на френския съдия, войник, цигулар, учител, гастроном и философ Жан-Антелм Брия-Саварен — той и маркиз Дьо Сад се смятат за двамата най-велики опозиционно настроени мислители на своето време. След като се разминал на косъм със смъртта по време на Френската революция („най-необяснимото нещо, случило се на този свят досега“ според Бърк), Брия-Саварен станал кмет на Беле и върховен съдия в Париж. Сестрите му по три месеца не ставали от леглото да събират сили за ежегодното му гостуване. Най-известната му мисъл вероятно е афоризмът „Кажи ми какво ядеш, за да ти кажа какъв човек си“, въпреки че лично аз предпочитам равносметката му за храненето в края на неговия живот: „Стигнал съм до заключението, че границите на удоволствието все още не са известни, нито са дефинирани.“ Според много ценители сиренето, носещо името на Брия-Саварен, което в началото на 70-те години смени производителите си и сега се прави във Фромажри дьо Панзи в областта Шампан, вече е загубило голяма част от вкусовите си качества.
Длъжен съм обаче да призная, че съм черпил вдъхновение и от по-непосредствени източници. Години наред немалко хора ме умоляваха да изложа в писмен вид размишленията си на тема храна. Въпросът „Защо не вземеш да напишеш една книга?“, зададен в широк диапазон интонации и тембри, на моменти дори придобиваше монотонното звучене на индуистка мантра, предизвикана примерно от някое мое пространно изложение върху необходимите съставки за съвършеното касуле1 или пък върху специфичната викторианска технология за печене на таралеж в глина. Дълго време имах известни задръжки да публикувам собствените си гледища за физиологията на вкуса, тъй като се опасявах, че това би отвлякло общественото внимание от другите ми артистични занимания. Напоследък обаче стигнах до убеждението, че никому не би навредило, ако поднеса на публиката творение, което, макар и в никакъв случай да не е скалъпено набързо или написано с краката, все пак не претендира да бъде нещо повече от стърготина, отскочила изпод длетото на майстора.
Този труд — тази дълго обмисляна и нееднократно отхвърляна идея — изкристализира и благодарение на моята млада сътрудничка Лора Тависток. Тя не само бе най-скорошното попълнение сред онова множество хора, изпитали порива да ме подтикнат към подобно начинание, но се оказа и най-очарователната и най-убедителната измежду тях. Фактът, че не посвещавам книгата на нея, е обясним с обстоятелството, че на този етап от нашата съвместна дейност подобен жест би бил, както тя самата обича да казва, „леко прибързан“.