— Време е да се понаучиш да готвиш — каза ми един ден Мери-Тереза. Положи метално пособие в дланта ми, стисна ръката ми в юмрук и демонстрира как се бият яйца. За начало направи няколко кръга с цялата ръка от рамото надолу, после премина на същинската част: въртенето на китката. Тогава за пръв път почувствах онова блажено спокойствие, което човек изпитва, щом чуе барабаненето на тел върху медна повърхност през междинен яйчен слой — звук, който според мен е абсолютната противоположност (казвам „абсолютна“, но да не забравяме, че всички абсолютни противоположности са твърде сходни по своята същност) на чегъртането с нокът върху черна дъска или триенето на две парчета стиропор едно в друго. (Знае ли някой за какъв етап от еволюцията на човечеството свидетелства тази неимоверно силна, изключително добре развита реакция? Може би е генетично заложен звуков спомен, но за какво ли? За саблезъби тигри, драпащи с нокти по отвесни скали? Или за космати смрадливи мамути със страховити бивни, тъпчещи замръзналата земя, преди да се втурнат в поход?)
Чудно защо майка ми беше човекът, който най-много се разстрои, когато разбра за престъпните наклонности на Мери-Тереза. Наистина чудно, тъй като в техните взаимоотношения, наред с обичайните търкания между работодател и наемен работник, съществуваха и елементи на скрита война: необявена, но нестихваща, една от най-мъчителните войни — като тези между гениите и простолюдието например, между старите и младите или между ниските мъже и останалото човечество. В случая воюваха красивото и некрасивото, а конфликтът произтичаше от факта, че тантурестата Мери-Тереза, чието подпухнало лице с мазна кожа, разширени пори и онова вечно сериозно изражение, присъщо на хората, които дишат само през устата, сякаш бе създадена с единствената цел да служи за фон на крехката като зюмбюл хубост на майка ми: нейните мигли бяха дълги и фини като на юноша, нежният цвят на кожата й бе в пълен контраст със здравеняшката руменина на Мери-Тереза, а дивата прелест на изразителните й очи (според признанията на не един обожател човек трябвало да се взре в тях, за да разбере истинския смисъл на метафората „очи на тигрица“) изпъкваше още по-ярко в сравнение с наивно опулената физиономия на прислужницата, която сякаш издаваше вътрешна готовност за унижение. Между майка ми и Мери-Тереза съществуваше и онова загадъчно, неопределимо, но осезаемо напрежение, неразбираемо и неоспоримо като мисъл, изказана на чужд език, което се появява, щом две жени „не се разбират“. То проличаваше най-ясно в по женски безапелационния тон, с който майка ми даваше нареждания на Мери-Тереза или я скастряше за недобре свършена работа, както и в едва доловимата неохота в реакциите на Мери-Тереза, чието цялостно поведение косвено внушаваше идеята за отсъствие на елементарна логика, разум или познаване на основните домакински принципи, към които се придържаше капризната господарка на къщата. Това внушение се засилваше при съпоставка с начина, по който Мери-Тереза се държеше с „момчетата“, както майка ми наричаше мене, брат ми и баща ми (баща ми, между другото, не приличаше на момче дори наконтен с блейзър, както бе фотографиран на младини, макар че в онези години всъщност малко хора са успявали да се отпуснат пред фотообектива). С нас тя се държеше толкова естествено и приятелски, че майка ми, със своя изострен усет за подобни работи, я подозираше във флиртаджийство. (Нима в културната история на човечеството има произведение с по-гениално заглавие от трагедията на Мидълтън „Жени, пазете се от жените“?) Изложен в писмен вид, един пълен, най-дълъг диалог между майка ми и прислужницата би изглеждал по следния начин:
Майка ми: Мери-Тереза, би ли сменила водата във вазите, ако обичаш?
Мери-Тереза: Да, госпожо.
Усещате ли — някои сигурно не усещат — как в горните две реплики пърха пламъчето на цялата човешка психология, също като пърхащото в коридора врабче от историята2 на Беда Достопочтени? (Непоносимостта има много общо с еротиката.) Както и да е, майка ми реагира много остро на инцидента с обеците. Всичко започна в едно студено априлско утро. Беше застанала пред огледалото.
— Миличък, да си виждал обеците ми?
Въпроси от този род, най-често отправени към баща ми, но понякога от разсеяност и към нас с брат ми — по-скоро като към подръчни представители на мъжкия пол, а не като към достойни заместници на главата на семейството, — съвсем не бяха рядкост в нашия дом. В случая баща ми се намираше в малката „гардеробна“ до общата им спалня и бе потънал в загадъчните процедури, съставящи сутрешния тоалет на един зрял мъж — процедури, далеч по-сложни и изтънчени, отколкото ежедневното миене на крака, сресване на коси и опъване на чорапи, изпълнявани от мене и брат ми: бръснене (с помощта на малка купичка и кана топла вода, наточена от шумната чешма в банята и грижливо отнесена в споменатата „гардеробна“, та да е разчистен теренът за трудоемкия, изпълнен с драматични моменти и конфликтни ситуации тоалет на майка ми), слагане на одеколон, връзване на вратовръзка, приглаждане на коси, закопчаване на ръкавели, изчеткване на раменете.